Свещеното пътуване на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свещеното пътуване на мирния воин». Краткое содержание книги:
— Струва ми се, че сделката е била добра — ухилих се аз.
— Повече от добра — съгласи се Джоузеф. — Получих много срещу парите си, защото той наистина ме раздруса здраво. Но изминаха пет години, откакто го видях за последен път. Отидох да го навестя преди две години, но си беше отишъл. Веднъж той ми спомена, че се кани да замине за планините, май говореше за Сиера, не зная. Струва ми се обаче, че няма да го видим известно време.
— Е, добре, а ти как я караш отново тук? Като си се върнал, сигурно най-напред си оправил брака си и после си се заел да майсториш шкафове и да поддържаш бизнеса си…
Джоузеф ми се усмихна, докато изброявах тези неща на пръстите на ръката си.
— Все още не е лесно — отвърна той. — Но нали си спомняш какво ни напомняше често Сократ? Веригата се къса на най-слабото място, а същото важи и за нас. Е, аз просто реших да поработя върху слабите брънки в моята верига.
— Моята работа си ме очаква в Охайо — казах аз. — Но истината е, че не зная какво да направя, че да стигна до сърцето си. Мама Чия каза, че това трябвало да стане от само себе си.
Известно време Джоузеф остана замислен и сетне заговори:
— Мисля, че всичко се свежда до това да долавяме все повече и повече неща. Единствено разширеното съзнание може да сложи началото на всяко лечение — било то физическо, психическо или емоционално — и при това по един съвсем естествен начин.
Помълчахме известно време и после аз му припомних:
— Разказваше как си бил болен.
Джоузеф трепна, сякаш изваден от някакъв блян и продължи разказа си:
— Да… и както ти казах, смятах да отида в планините и да се отдам там на пост и молитва. Но тогава си спомних едни думи на Сократ, че животът е тежък в два случая — когато се отпуснеш и се предадеш или когато вложиш всичките си сили в нещо. И смисълът на това достигна до съзнанието ми. Разбрах, че решението ми да живея като отшелник в планината беше просто един друг начин да се откажа от тялото си, да избягам. И вероятно щях да умра там.
Затова реших да се върна на Молокай, пък да става каквото ще. Да започна там, където бях спрял, но да върша нещата както трябва през времето, което ми остава, стига Сара да ме приемеше обратно.
Тя ме посрещна с отворени обятия — каза Джоузеф. — Всичко се нареждаше толкова добре. Веднага щом взех решение да се заловя здраво за работа и да оттам всичките си сили, нещата си дойдоха на мястото.
— Какво имаш предвид?
— Точно тогава започнах да работя с Мама Чия и тя ми помогна и ме научи как да се излекувам.
— Няма съмнение, че си успял — рекох аз. — Видях чудесното ти семейство.
В израза на лицето му имаше дълбоко удовлетворение и му завидях. Спомних си с тъга за бъркотията, в която бях зарязал семейството и брака си. Но това щеше да се промени, зарекох се аз.
Джоузеф бавно се изправи.
— Радвам се да те видя отново, Дан.
— Най-доброто нещо, което ми се е случвало от много време — отвърнах аз. — А напоследък ми се случиха много хубави неща.
— Вярвам ти — отвърна той с усмивка.
— Животът е изумителен, нали? — рекох аз и го последвах обратно към къщата. — Помисли си само как и двамата намерихме пътя си към Мама Чия.
— Наистина е изумителен — повтори той. — И тя също.
— Ей, и докато си говорим за такива неща, трябва да ти кажа, че дъщеря ти е истинско чудо. — След това си спомних за случката в града. — Онзи ден обаче тя се поуплаши.
— Зная. Тя ми разказа за станалото. И от това, което чух — той се усмихна шеговито, — останах с впечатлението, че не тя е била в опасност.
— Така е — съгласих се аз. — Но от този инцидент си извадих поука. Трябва да науча някакви бойни изкуства.
— Изненадвам се, че Сократ не те е научил на нещо. Той беше доста добър в това, нали знаеш?
— Да — усмихнах се аз. — Знам. Но ако си спомняш, тогава най-важното за мен беше гимнастиката.
— А, да. — Джоузеф се замисли и сетне каза: — Е, Фуджи тренираше някакъв вид карате. Той е добър човек. Може би ще ти помогне, но знаеш ли, Дан, не мисля, че изучаването на бойни умения е правилния отговор за ситуация като тази. Познавам тези момчета и в действителност те не са толкова лоши. Веднъж ми помогнаха да бутам колата близо цял километър до най-близката бензиностанция. Те са поотегчени и измамени в надеждите си. Няма много работа, а вероятно и самите те не са много доволни от себе си — същата стара история. — Той въздъхна.
— Да, разбирам — казах аз и погледнах Джоузеф. — Радвам се, че си жив.
— Аз също — отговори той.