Магьосницата от Даршива

— Понякога разсъждаваш толкова разумно, че ми призлява.

— Защо не накараш Поулгара да ти забърка някакво лекарство?

— От колко време продължава това? — обърна се Велвет към вълшебницата.

— Кое, скъпа?

— Тази непрекъснато препирня между тях двамата.

Поулгара затвори очи и въздъхна.

— Няма да ми, повярваш, Лизел, но понякога си мисля, че е започнала със сътворението на света.

Войниците, които срещнаха, бяха много предпазливи, дори уплашени, ала стискаха здраво оръжията си. Силк направи знак на Гарион и двамата спокойно излязоха напред — яздеха съвсем бавно, за да се стреснат дезертьорите.

— Добър ден, господа — поздрави ги любезно Силк. — Какво става тук?

— Искаш да кажеш, че още не си чул? — отвърна му с въпрос един жилав човек с окървавена превръзка на главата.

— Не срещнах никого да ми обясни — отговори дребничкият драснианец. — Какво е станало с хората, живеещи в тази част на Пелдан? Не сме виждали жива душа вече четири дни.

— Всички избягаха — отговори превързаният мъж. — Поне онези, които бяха живи.

— И от какво бягат?

— От Зандрамас — отговори му човекът и потрепера. — Армията й нахлу в Пелдан преди месец. Ние се опитахме да ги спрем, но с тях имаше и гролими. Обикновените войници не могат да се бият срещу тях.

— Да, това е самата истина. А какви са онези стълбове дим на север?

— Там се разрази страшна битка. — Войникът седна на земята и започна да размотава изцапания с кръв парцал от главата си.

— Не приличаше на никое сражение, което съм виждал — добави друг войник, целият в кал и кръв. — Участвал съм в доста войни, но не бях си и представял подобно нещо. Щом си войник, трябва да поемаш рискове — всички мечове, стрели и копия, сеещи смърт — знаете как е. Но откакто станах свидетел на тези ужасии, смятам да си потърся друга работа.

— Какви ужасии? — попита го Силк.

— С тях има и демони, приятелю. И с двете враждуващи страни. Огромни чудовища с ръце като змии, ужасяващи зъби и нокти.

— Шегуваш се!

— Видях ги със собствените си очи. Някога виждал ли си да изяждат жив човек? Толкова е страшно, че ми настръхват косите.

— Не те разбирам — каза Силк. — Какви две страни? Вие трета ли сте? Освен това обикновените армии не разполагат с дресирани демони, които да им помагат.

— Прав си — съгласи се войникът. — Обикновеният войник би напуснал войската, ако го накарат да марширува до чудовище, което всеки момент може да го погълне. Никога не бих се изправил срещу демон. — Той погледна мъжа с ранената глава. — Разбра ли въобще срещу кого се бихме, ефрейтор?

— Капитанът нали каза преди да го убият — отговори той, докато вадеше нова превръзка.

— По-добре започнете от самото начало, защото съвсем се обърках — рече Силк.

— Както ви казах — поде ефрейторът, — преди около месец даршиванците и техните гролими нахлуха в Пелдан. Аз и моите хора сме от кралската армия, така че опитахме да ги спрем. Успяхме да ги задържим за известно време на източния бряг на Маган, но после ни връхлетяха гролимите и трябваше да отстъпим. След това чухме, че от север идва друга армия — каранди и още гролими. Усетихме, че положението е отчайващо, но се оказа, че другата армия не е свързана с даршиванците, а се бие на страната на някакъв могъщ гролим от запад. Както и да е, войската му въобще не навлизаше във вътрешността на страната. Очевидно чакаха нещо да се случи. Ние си имахме достатъчно проблеми с даршиванците, така че не се интересувахме какво точно е наумила армията на онзи гролим. Правехме много „маневри“ — така ги наричат нашите офицери, но на нормален език това означава, че бягахме.