Доктор Паскал

Сега Паскал и Клотилд вървяха през сухо голо поле по скърцащия прах на пътищата. Обичаха тази жарка природа, тези земи, засадени с хилави бадеми и ниски маслини, тези хоризонти с лиси хълмове, по които тук-там столетни черни кипариси подчертаваха петната на белеещите се къщици. Беше като древен пейзаж, класически пейзаж, каквито са рисували художниците от старите школи, със сурови багри и уравновесени величествени линии. Насъбраният зной на ярките слънца, които векове бяха пекли това поле, проникваше в кръвта им и ги правеше по-живи, по-красиви; от неизменно синьото небе се лееше ясният пламък на безспирна страст. Донякъде защитена от чадърчето си, Клотилд блажено се къпеше в светлина и разцъфтяваше като растение на слънце; а подмладен, Паскал усещаше как в него отново се надигат жизнени сили като порой от мъжествена радост.

Разходката до Сегиран бе предложил докторът, защото бе научил от леля Дийодоне за предстоящата женитба на Софи с едно съседско момче, което работеше в мелницата, и искаше да види дали всички в малкия чифлик са здрави и щастливи. Щом навлязоха в алеята с високи зелени дъбове, почувствуваха приятна отморяваща прохлада. От двете им страни струяха непресъхващи извори, които бяха отгледали тези големи сенки. После, като да стигнат до къщата на табака, попаднаха тъкмо на влюбените: до кладенеца Софи и нейният мелничар се целуваха в устата, защото преди малко лелята бе отишла да пере зад върбалака край Виорн. Двамата млади почервеняха от срам. Но като видяха, че докторът и спътницата му се смеят добродушно, се успокоиха, казаха им, че сватбата ще стане на Еньовден, че имало толкова още да чакат, но все някак щели да я дочакат. Софи положително бе още повече заякнала, разхубавена: избавила се бе от наследствената болест, бе раснала здрава като дърветата, с нозе в оросяваната от изворите трева и гологлава под яркото слънце. Ах, каква жизненост вдъхваше това огромно пламенно небе на живите същества, на цялата природа! Софи си имаше само една мъка: очите й плувнаха в сълзи, готови да потекат, когато заговори за брат си Валантен. Може би нямало да изкара и седмица. Миналия ден й казали: бил загубен. Докторът също очакваше всеки час неизбежната развръзка, но я поизлъга, за да я утеши. От Сегиран двамата с Клотилд поеха към Пласан. Умилението от това щастие на здрави влюбени, пронизано от тръпката пред смъртта, все повече забавяше крачките им.