Доктор Паскал

Сега и тя го обгърна с гъвкавите си ръце, притисна го, сля се с него.

— Не, не! Това е действителност, ще стане действителност, благодарение на твоя гений, учителю!

И както бяха сплетени, той заговори още по-тихо, думите му звучаха като изповед, като въздишка:

— Слушай, ще ти кажа нещо, което не бих казал другиму, което и на себе си не казвам гласно… Толкова ли е похвално човек да работи, за да поправи природата, да й се намесва, да я изменя и да се противопоставя на нейните цели? Да лекува, да забавя смъртта на хората за собствено удовлетворение, да продължава живота им вероятно във вреда на вида, не значи ли да разваля онова, което природата се стреми да направи? И имаме ли право да мечтаем за едно по-здраво, по-силно човечество, изваяно според нашите представи за здраве и сила? Но какво ще постигнем, как така ще се намесваме в делото на живота, чиито средства и цели ни са неизвестни? Може би всичко е добре устроено. Може би ние рискуваме да убием любовта, гения, самия живот… Чуваш ли? Само на теб ще ти призная: аз вече се съмнявам, разтрепервам се, като си помисля за моята работа на алхимик от двадесетия век, започвам да вярвам, че е по-велико и по-разумно да оставим еволюцията да се осъществява.

Той спря, после добави толкова тихо, че тя едва го чу:

— Знаеш ли, че сега им правя инжекции с вода? Самата ти ме укори: вече не ме чуваш да стривам мозък, а аз ти казах, че имам лекарство в запас… Водата ги облекчава; вероятно е някакъв механичен ефект. О, да! Да облекчавам, да спестявам страдания, това, разбира се, аз все още го желая! Това е може би последната ми слабост, но аз не мога да гледам страдания, страданията ме карат да излизам от кожата си, сякаш са някаква чудовищна и безсмислена жестокост от страна на природата… Вече лекувам само за да спестявам страдания на хората.

— Но тогава, учителю — възрази тя, — щом вече не искаш да лекуваш, не бива и да казваш всичко, защото нали ужасната необходимост да излагаш язвите си оправдаваше само с надеждата, че ще ги излекуваш.

— Не, не! Човек трябва да знае, да знае въпреки всичко и нищо да не крие, всичко да казва за нещата и за живите същества!… Няма възможно щастие в неведението; само познанието прави живота спокоен. Когато научим повече, положително ще приемаме всичко… Нима не разбираш, че да желаем да излекуваме всичко, да възродим всичко, е една измамна амбиция на нашия егоизъм, бунт против живота, който обявяваме за лош, защото го преценяваме от гледна точка на собствения си интерес! Усещам, че съм много по-спокоен, че съм разширил и извисил ума си, откакто започнах да се прекланям пред еволюцията. Сега тържествува страстта ми към живота дотам, че не оспорвам целите му, дотам, че изцяло му се доверявам, потъвам в него, без никакво желание да го преобразя според собственото си схващане за добро и зло. А той единствен знае какво прави и накъде върви, аз мога само да се стремя да го опозная, за да го живея така, както той иска да бъде живян… И го разбирам едва откакто ти си моя. Знаеш, докато те нямах, аз търсех истината другаде, непрекъснато ме измъчваше мисълта да спася човечеството. Ти дойде и животът стана богат. Светът всеки миг се спасява чрез любовта, чрез огромната и непрестанна работа на всичко, което живее и създава живот до безкрай… Непогрешим, всемогъщ, безсмъртен живот!