Доктор Паскал
- Автор: Зола Емил
- Серия: les rougon-macquart #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ерма Гечева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Доктор Паскал». Краткое содержание книги:
Фелисите излезе от лудницата възмутена. Сети се за чичо Макар. И той й пречеше, продължаваше да живее с непоносимо упорство! Въпреки че беше на осемдесет и четири години, само три години по-възрастен от нея, струваше й се, че е смешно стар, че надхвърля всички допустими граници. И то човек, който живееше в разврат и от шестдесет години всяка вечер се напиваше до смърт! Благоразумните, въздържаните си отиваха, а той цъфтеше и добруваше, пращеше от здраве и жизнерадост. Навремето, когато се бе настанил в Тюлет, тя взе да му праща вино, ликьори, ракии с тайната надежда да отърве рода от един наистина мръсен безобразник, от когото можеха да очакват само неприятности и срам. Но скоро забеляза, че всичкият този алкохол не само не го убива, ами сякаш го държи здрав и бодър, червендалест, насмешлив. И прекрати подаръците: той дори дебелееше от отровата, на която бе възлагала надежди. Оттогава й остана страшно озлобление към него и бе готова да го убие всеки път, когато го видеше, но не й достигаше смелост. Стъпил все по-здраво на пиянските си крака, Макар й се хилеше право в лицето, понеже знаеше, че тя го чака да умре, и ликуваше, че не й доставя удоволствието да погребе заедно с него мръсните дела, кръвта и калта от двете завоевания на Пласан.
— Както виждате, Фелисите — често казваше той със зловещия си подигравателен смях, — стоя тук, за да пазя нашата майка, и в деня, когато решим и двамата да умрем, то ще бъде само от любезност към вас, да, просто за да ви спестим труда да идвате да ни навестявате всеки месец от чиста добросърдечност.
Обикновено, за да си спести още едно разочарование, тя дори не се отбиваше у чичото, за него я осведомяваха в лудницата. Но този път, като научи, че той необикновено се е запил, от половин месец не изтрезнява и вероятно е толкова пиян, че не излиза от къщи, бе обзета от любопитство сама да види до какво състояние се е докарал. И на път за гарата се отби у чичото.
Беше чуден летен ден, горещ, сияен. Отляво и отдясно на тесния път, по който вървеше, Фелисите гледаше нивите, цялата тази тлъста земя, която Макар навремето ги бе принудил да му подарят, за да си осигурят на тази цена неговото мълчание и прилично поведение. Огряна от слънце, къщата с розови керемиди и яркожълти стени й се стори приветлива, засмяна. На терасата се поспря с удоволствие на хлад под старите черници, да се наслади на великолепната гледка. Колко достойнство и мъдрост излъчваше това кътче, какво щастливо убежище за възрастен човек, решил да завърши тук, сред това спокойствие, дългия си, изпълнен с добрина и задължения живот!
Но тя не го виждаше, не го чуваше. Цареше дълбока тишина. Само пчелите жужаха край големите ружи. А на терасата едно жълто кученце, шубе, както ги наричат в Прованс, лежеше на сянка върху голата земя. Отначало бе вдигнало глава, ръмжейки, готово да се разлае, но позна гостенката, успокои се и вече не помръдна.
Тогава сред това усамотение, сред тази слънчева радост Фелисите бе обзета от странна тръпка. Извика:
— Макар!… Макар!…
Вратата на къщата под черниците бе широко отворена. Но тя не смееше да влезе: тази зейнала празна къща я тревожеше. И пак извика:
— Макар!… Макар!…
Никакъв шум, никакъв глас. Тежката тишина отново се спусна, само пчелите жужаха още по-силно около големите ружи.
Накрая Фелисите се засрами от малодушието си и влезе смело. Във вестибюла вратата вляво, която водеше за кухнята, където чичото седеше обикновено, беше затворена. Тя я бутна: отначало нищо не различи, защото той навярно бе дръпнал капаците заради горещината. Първото й впечатление беше само, че се задушава от остра миризма на алкохол, която изпълваше помещението: сякаш всеки мебел излъчваше тази миризма, тя се беше просмукала в цялата къща. После очите й свикнаха с полумрака и Фелисите зърна чичото. Седеше до масата, на която имаше чаша и празна до дъното бутилка скоросмъртница. Свит на стола, той спеше дълбоко, мъртвопиян. Тази гледка й възвърна гнева и презрението.
— Слушайте, Макар, как може човек да се докарва до такова състояние!… Това е неразумно и гнусно! Срамота! Събудете се!
Но Макар спеше толкова дълбоко, че дори дишането му не се чуваше. Тя напразно повиши глас, плесна силно с ръце.
— Макар! Макар! Макар!… Хайде, събудете се!… Отвратителен сте, драги!
И го остави. Вече не се стесняваше, свободно шареше из кухнята, блъскаше предметите. По прашния път от лудницата дотук беше страшно ожадняла. Ръкавиците й пречеха, тя ги свали и ги остави на края на масата. После за щастие намери стомната, изми си чаша и я напълни догоре с вода. И тъкмо се готвеше да пие, когато една необикновена гледка я потресе дотам, че остави пълната чаша до ръкавиците.