Доктор Паскал
- Автор: Зола Емил
- Серия: les rougon-macquart #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ерма Гечева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Доктор Паскал». Краткое содержание книги:
Упоритото мълчание на Мартин осъждаше тези прекалени и излишни разходи. Тя бе започнала да се държи по-отчуждено, сякаш при новосъздалото се положение от икономка и приятелка отново се бе превърнала в обикновена прислужница. Промяната се чувствуваше най-вече в отношението й към Клотилд, сякаш тя беше млада дама, господарка, на която дължеше не толкова обич, колкото подчинение. Когато влизаше в спалнята, когато поднасяше закуската на двамата в леглото, лицето й неизменно изразяваше примирено покорство, вечно обожание към нейния господар, безразличие към всичко останало. Все пак две-три сутрини се появи съкрушена, с подпухнали от плач очи, не искаше да отговаря пряко на въпросите, казваше, че й нямало нищо, че била понастинала. А за подаръците, които се трупаха в чекмеджетата, не споменаваше, дори сякаш не ги виждаше, бършеше ги, подреждаше ги, без нито дума на възхищение или упрек. Само че от цялата си душа се бунтуваше против това безумно разсипничество, което главата й в никакъв случай не можеше да побере. И протестираше по свой начин: взе да прекалява с пестенето, намали разходите за домакинството, толкова точно си правеше сметка за всичко, че успяваше да икономисва и от най-дребните неща. Например съкрати една трета от млякото и поднасяше десерти само в неделя. Паскал и Клотилд не смееха да се оплакват, само се шегуваха с нейното скъперничество, когато бяха сами, разказваха си случаи, които от десет години ги забавляваха — как като слагала масло на зеленчуци, после ги тръскала в цедка, та да им прибере маслото. Но това тримесечие тя пожела да й се прегледат сметките. Обикновено всеки три месеца ходеше да взема хиляда и петстотинте франка рента от нотариуса Грангийо и разполагаше с тях по свое усмотрение, като отбелязваше покупките в един тефтер, който докторът от години бе престанал да проверява. Сега го донесе, настоя той да му хвърли един поглед. Паскал се възпротиви, каза, че всичко е наред.
— Само че този път успях да спестя малко пари. Да, триста франка… Ето ги…
Той я гледаше смаяно. Обикновено Мартин едва свързваше двата края. По какво чудо на скъперничеството бе успяла да скъта подобна сума? Накрая Паскал се разсмя.
— Ах, милата ми Мартин, значи затова ядохме толкова картофи! Вие сте рядка спестовница, но все пак ни глезете малко повече.
Този мек упрек я нарани толкова дълбоко, че тя най-после не можа да сдържи един намек за неговото разточителство:
— Ами, господарю, човек като хвърля, от една страна, толкова пари на вятъра, от друга страна, трябва много да внимава.
Той разбра и не се разсърди, напротив, стана му забавно.
— Ах, ах! Сега май вие ми преглеждате сметките! Но знаете ли, Мартин, че и аз си имам спестени парици, които спят?
Говореше за хонорарите, които понякога все още получаваше и пускаше в едно чекмедже на малкото бюро. Така повече от шестнадесет години му се събираха по около четири хиляди франка годишно и това щеше вече да представлява едно малко богатство в злато и банкноти, ако не вземаше от него при нужда и без сметка доста големи суми за своите опити и прищевки. Парите за всички подаръци идваха от това чекмедже, сега Паскал непрекъснато го отваряше. Впрочем той го смяташе неизчерпаемо, беше свикнал да взема колкото му е необходимо и не си представяше, че може да го види празно.
— Е, всеки има право да се поразпусне със спестените си пари — весело добави той. — И тъй като вие, Мартин, ходите у нотариуса за рентата ми, отлично знаете, че тя поне ми е сигурна.
Тогава тя каза с посърналия глас на скъперниците, преследвани от кошмарния страх от едно винаги възможно разорение:
— Ами ако пропадне?
Паскал я загледа смаяно, не отговори, само сви рамене, защото възможността за подобно нещастие въобще не му минаваше през ума. Помисли си, че скъперничеството й е замаяло главата, а вечерта се смяха с Клотилд, припомняйки си тази сцена.
В Пласан подаръците също станаха повод за безкрайни клюки. Онова, което ставаше в Сулейад, се бе разчуло, слухът за този толкова необичаен и пламенен любовен пожар кой знае как бе прехвърлил стените, вероятно благодарение на силата, наречена споделяне, която подхранва винаги будното любопитство на малките градчета. Прислужницата положително не говореше, но може би самият й вид казваше достатъчно. Така или иначе, се носеха приказки, хората навярно бяха дебнали двамата влюбени през оградата. Накрая бе започнала историята с подаръците и бе потвърдила всичко, утежнила бе всичко. Когато рано сутрин докторът обикаляше улиците и влизаше в бижутериите, в галантериите, в модните къщи, от прозорците вперени в него очи го наблюдаваха, следяха и най-дребните му покупки, а вечерта целият град вече знаеше, че пак е подарил фуларено шалче, ризи с дантели, гривна със сапфири. Работата замирисваше на скандал: чичото развращаваше племенницата си, вършеше за нея лудости като младеж, кичеше я като Богородица. Започнаха да се носят най-необикновени слухове, а хората, като минаваха край Сулейад, сочеха къщата с пръст.