Дългът към удоволствието
- Автор: Ланчестер Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Андрей Андреев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дългът към удоволствието». Краткое содержание книги:
Лора издаде въздишка, която говореше за усилие и за съпричастие; подобен шум е могъл да издаде Верди по отношение на Бойто.
— Баща ви е имал своите успехи и своите провали в бизнеса. Отразяваше ли ви се това, когато бяхте деца? Знаехте ли за проблемите му?
— Нищо, което ни напомня за преходността и нетрайността, не може да се смята за напълно отрицателно. Всички на този свят сме скитници, всички сме в крайна сметка бездомни.
— Кои са първите признаци за артистичното развитие на брат ви, които си спомняте?
— Казват, че има някои определени мигове, които всички от едно поколение могат да си спомнят — войни, спортни победи, ужасяващи убийства, кацане на луната. Освен това има житейски мигове, които би трябвало да са запечатани в съзнанието на отделния човек: ранни сексуални преживявания, автомобилни катастрофи, смъртта на близки хора; за едно определено поколение хора на определена възраст — и първия път, когато са видели цветен телевизор. Подобна брутална колонизация на душевния мир не крие интерес за мен, нито пък, подозирам, за който и да било истински творец. Интересувам се най-вече от неща, които не помня, от отсъствия, празноти, елизии, липси, недостиг, апории… от нищото. Самоосъзнаването на творческото ми призвание дойде в момента, в който взех една картонена фигурка на слон, направена от брат ми, с изправен хобот и доста неубедителен водач, и тъй нататък, и го сгазих на няколко пъти с велосипедчето си.
— Кога се случи това?
— Не съм сигурен… не си спомням точно. Мисля, че беше към четири без петнайсет. Определено преди вечеря. Тогава откриха какво съм извършил. Нарочно тълкувам въпроса ти погрешно, за да докажа нещо.
— И какво стана?
— Последваха „смесени рецензии“. Както можеше да се очаква. Брат ми побесня от яд и много се тръшка. Но творците не могат да очакват да имат безоблачно детство. Мога ли да долея чашата ти с леден чай? Не? Имахме бавачка, която беше мила с мен, но малко след това трябваше да я уволнят и нещата се поуспокоиха.
— Какво беше отношението на родителите ви към първите стъпки на брат ви като художник?
— За бога, човек би си помислил, че пишеш биографията на брат ми. Ха-ха! Майка ми и баща ми бяха доста потайни в това отношение, но мисля, че както и всички останали, те смятаха работите на Бартоломю за детинщини. Майка ми, която беше нещо като актриса, разбираше какво значи артистична природа и знаеше, естествено, че аз съм много по-близо до тази природа. Мисля, че тя ценеше моята интровертност, макар че, разбира се, полагаше големи усилия да не го показва и да се преструва, че харесва нещата на Бартоломю — тя можеше да бъде много изкусна и тактична. Баща ми просто казваше „Браво, момчета“ винаги когато някой от нас направеше нещо хубаво.
— Какви други интелектуални влияния от ранното ви детство бихте споменали? Отрази ли ви се животът в чужбина?
— Еврейските мистици смятат, че Бог е създал хората, защото Той обича историите. Знаеше ли това? Думите, които използваме, за да опишем вътрешния живот, са толкова груби, нали? Влияние, въздействие, развитие. Като че ли душата е малка, раздрана от противоречия провинция на Балканите, притисната между две по-велики сили. Париж е, така да се каже, тъканта на светлината, запечатана в някои картини на Гюстав Кайбот. Стокхолм е гледката на девственото снежно поле, недокоснато от човешки крак. Дъблин е малцов мирис, съжаление, дъх на влажен талаш.
— Като оставим настрана резервите ви спрямо влиянието, има ли някакви учители, които си спомняте? С други думи, има ли още нещо, което аз като биограф трябва да знам във връзка с други ранни влияния върху вашия брат, за които иначе не бих могла да науча?
— Доколкото подразбирам, това е любезен, индиректен начин да ме попитате за перфектния ми френски. Имахме един възприемчив млад французин на име Етиен, който ни гостуваше през празниците в продължение на няколко години, предимно в Лондон и Норфък. Той скоро видя в мен зрънцето гениалност и окуражаваше моята същина, моята уникалност. Към Бартоломю се отнасяше с истерична сърдечност, която не можеше да излъже никого — „Това момче ще стане най-великият скулптор след Микеланджело“ и тям подобни.
— Знаете ли къде мога да намеря Етиен сега? — попита Лора, видимо нетърпелива за пръв път в нашия разговор. Можех да видя пулса на прелестната й шия.
— Толкова се радвам, че мога веднага да ти дам конкретен отговор. Той е в гробището Пер Лашез, в един от онези отвратителни семейни мавзолеи от деветнайсети век. Семейството му беше много, много по-префърцунено, отколкото подозирахме. При цялата си словоохотливост французите са доста потайни — но предполагам, че това го знаеш. Не си спомням презимето му, но сигурно може да се открие някъде — мисля, че беше Ганиер.