Вълшебната кутия
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #4
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Мириам
- ISBN: 954-9513-83-1
- Переводчик: Анна Нотовска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вълшебната кутия». Краткое содержание книги:
Хорис Кю, фокусник и мошеник, се завърща в Отвъдната земя от света на Бен. Той, обаче, не е дошъл обратно по свое собствено желание — а е изпратен от Горс, зъл демон, който Хорис случайно освобождава от омагьосаната вълшебна кутия. Там Горс е бил затворен от вълшебните хора. Сега демонът се стреми да зароби онези, които някога са го проклели. Но той първо трябва да премахне от Отвъдната земя всеки, който би застанал на пътя му…
Скоро Бен се озовава затворен в мрака на вълшебната кутия, загубен сред мъглите и по пътищата на Лабиринта. Единственото му спасение е Уилоу. Прекрасната силфида, обаче, е изчезнала от Отвъдната земя, защото трябва да осъществи една своя мистериозна мисия…
Рицарят се отдалечи от бара и тръгна през помещението. Беше прекалено бавен. Един от мъжете докосна Дамата, а тя се извърна към него и заби нокти в лицето му. Той се надигна с вик и се катурна назад към Грифона. Наметалото, което го прикриваше падна и откри образа на съществото. Тогава другият мъж също се олюля на краката си и закрещя. На мига в помещението настана същинска суматоха. Мъже и жени запищяха от ужас и неприязън, докато Грифонът се опитваше да се прикрие. Появиха се оръжия, ловджийски ножове с дълги дръжки и ками с различни форми. Като се бореше да запази равновесие в нарастващата бъркотия, Рицарят си пробиваше път покрай хората, които го деляха от спътниците му. Чаши падаха и се разбиваха по пода, а лампите угасваха. Хора се устремяваха към вратите.
— Виж какво направи! — разярено извика барманът и посочи Рицарят. — Доведе чудовище в нашия град! Обрече ни на гибел! Проклет да си завинаги!
Рицарят стигна до масата, сграбчи Дамата и я преметна през рамото си. Откачи меча от гърба си и го размаха настрани, за да задържи настрана тези, които го застрашаваха. Грифонът се сви зад него, безполезните му крила бясно се размахаха, а дъхът му свистеше през острите му зъби. С всичка сила Рицарят замахна с меча си и разцепи на две масата пред себе си. Мъжете бързо се отдръпнаха настрани, а той започна да си проправя път към вратата. Дамата размахваше крака и крещеше на рамото му, а Грифонът се беше привел съвсем близо до гърба му, за да се предпази. Някакъв мъж се опита да го нападне отзад, но ноктите на съществото се впиха в кожата му и я разпориха до костта.
Те минаха през вратата и се изгубиха в нощта. Крясъците и виковете ги последваха, но улицата опустя, тъй като хората избягаха, за да се укрият по домовете си. Рицарят бързо премина през града, а очите му отново свикнаха с мрака. Нищо не им оставаше, освен сами да се опитат да намерят пътя. Той проклинаше нещастната им участ и глупостта на гражданите.
В полите на хълма, който водеше началото си от котловината, той пусна Дамата, като задържа китката й, за да се убеди, че няма да избяга.
— Пусни ме! — озъби се тя и започна да се дърпа. — Как смееш да ме докосваш! — Дамата се изплю в лицето му. Мразя те! Ще те накълцам на малки парченца, ако останеш жив след всичко това!
Той не й обърна внимание и се насочи към мрачната гора, нагоре по хълма, където щеше да намери прикритие. Зад него светлините на града слабо грееха зад прозорците на сградите, а сред сиянието им кръжаха сенките на хората. Рицарят отправи натам само един поглед и вниманието му се насочи към редиците от дървета отпред. Не беше невъзможно да ги проследят.
Те бяха стигнали до началото на гората, когато Грифонът се преви и зае отбранително положение.
— Нещо се приближава! — предупреди той с тънък и немощен гласец.
В същия момент от града се разнесоха нови викове на ужас. Рицарят и Дамата се обърнаха, за да погледнат. Някаква висока стена от отровно зелена светлина се беше появила сред дърветата в далечния край на котловината. Тя трептеше като огън и съскаше като киселина, като прояждаше мълчаливата тъмнина. Движеше се стремително напред и докато се приближаваше, сякаш видът й се променяше и тя заприличваше на силен дъждовен порой, на прииждащи сенки и светлини, които разкъсваха безмилостно всичко, изпречило се на пътя им.
Виковете на хората отдолу се усилиха. Страшната мъгла! Страшната мъгла! Тя е тук! Бягайте! О, бягайте!
Но се оказа, че няма къде да се избяга, а и нямаше време за това. Зеленикавият порой излезе от гората и се спусна по склона, надолу, към града. Светът зад него просто изчезваше. Не оставаше нито едно дърво, нито един храст, нито частица живот. Поглъщаше всичко. Страшната мъгла достигна града и започна да беснее сред постройките му. Една по една, те се изгубваха зад необикновените й завеси. Хората също изчезваха, с бесни крясъци, неспособни да избягат. Страшната мъгла ги притегляше, докато се опитваха да се отдалечат и те не се появяваха повече. Тя поглъщаше дори виковете им.
От ръба на котловината Рицарят, изпълнен с напрежение, видя как и последната сграда, и последният гражданин от безименния град изчезнаха и Страшната мъгла понечи да се приближи. Но изведнъж, без причина, тя започна да се отдръпва назад. За броени секунди мъглата се обърна — като буря, която ненадейно бе сменила посоката си, а буреносните й облаци бяха отнесени от неочакван силен вятър. Бавно, целенасочено, тя се изкачи обратно по склона на котловината, разля се сред дърветата и се изпари.