Небесни псета
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Небесни псета». Краткое содержание книги:
Продължих да седя и да гледам в чашата с кафе.
След по-малко от минута Роза се поокопити. Грабна рулото хартиени салфетки от плота, откъсна една и се изсекна шумно. Избърса сълзите по лицето си.
— Извинявай — рече ми.
— Не се притеснявай — изграчих аз. Искаше ми се да кажа още нещо. — Всичко е наред — добавих.
Жалка работа.
— Аз просто… „Нощен приют“ означаваше много за мен. Аз… като родно дете ми е. Само да знаеш колко много и колко дълго сме работили, за да направим приюта. Сърцето ми се къса.
— Вярвам ти — казах аз. — Но нали и преди пак е имало пожар?
Тя отметна рязко глава и ме погледна.
— Ти пък откъде знаеш? — попита подозрително.
Не я виня.
— Чел съм — обясних й аз.
Не й споменах за проучването, което съм правил в библиотеката. И колко смаян съм бил от нейната решимост да осъществи мечтата си. От целеустремеността й.
— Доста известна си.
Роза кимна, но явно не бе особено поласкана.
— Да. Преди се помещавахме в сграда на Айвър. Подпали я един сводник. Нима смяташ, че има някаква връзка?
Не бях сигурен, че съм готов да й разкажа всичко от игла до конец. Всъщност бях почти убеден, че снощният пожар е избухнал по моя вина, пък била тя и косвена. Исках обаче да го обясня на Роза така, та да не излезе, че съм някакъв злодей. Какъвто не съм. Като цяло.
— Съмнявам се — отговорих аз. — Само исках да кажа, че вече ти се е случвало да започваш от нулата. И че вероятно втория път си се справила дори по-добре.
— А, сигурно — въздъхна тя. — Но сега съм по-стара. По-стара и много по-уморена.
— Изглеждаш си чудесно — изпелтечих.
Роза ме изгледа учудено, но не каза нищо. Божичко, с нея се чувствах като гимназист!
— Защо си дошла? — поинтересувах се аз.
Отчасти за да сменя темата, но най-вече защото недоумявах за причината.
Роза вдигна бисквитата и пак отхапа първо от шоколадовата глазура, после и от пълнежа. Завъртя кафето в чашата, отпи, пак го завъртя.
— Мисля, че някой ме следи — рече накрая.
— Кой?
— Нямам представа. Не мога да го докажа, но съм почти сигурна. Усещам го вече от два дни.
— Каза ли на ченгетата? На Сид? — Тя поклати глава. — Ама защо? Не си им казала дори след пожара?
— Още не съм говорила с ченгетата за пожара.
Скочих на крака, при което гръдният кош ме заболя, но го направих инстинктивно.
— За бога, Роза! Търсят те под дърво и камък. Разберат ли, че си тук, жив ще ме одерат.
— Искаш да си тръгна ли?
— Не, не съм казвал такова нещо. Само че… от какво се криеш?
— Я по-добре седни — рече ми тя.
В очите й нямаше сълзи, затова пък — виждах — в тях се е загнездила огромна тъга.
Роза беше в банята. Чувах я как драйфа в тоалетната чиния — мразя ги тия неща! — та станах да измия съдовете. Нямах веро, но все пак намерих под мивката стара прокъсана гъба и спечен розов сапун. Изтърках криво-ляво остатъците от кафе по чашите и се замислих над онова, което ми беше разказала Роза.
— От известно време сме закъсали в „Нощен приют“ — ми бе обяснила.
Бях се вслушал в съвета й да седна, макар и да не ми се вярваше, че онова, което ще ми разправи, е по-страшно от нещата, които смятах да й разкажа аз. И все пак бях благодарен, че мога да протакам още малко.
— За пари — допълни Роза. — Това не е нещо ново, още от самото начало парите все са кът, но напоследък съвсем загазихме.
— Има ли конкретна причина? — поинтересувах се аз.
— Просто внезапно стечение на неблагоприятни обстоятелства. Открай време се старая парите за „Нощен приют“ да са от частни източници — всички шушукат и одумват държавните средства, отпускани за проститутките, особено по време на избори. Миналата година обаче подочух, че не е изключено общината да ни отпусне някой и друг долар. Беше веднага след като в „Нюзуик“ излезе онази наистина прекрасна статия. Кандидатствах за парите и ги получих.
— Колко пари?
— Сто хиляди долара.
— Без майтап?
— Не са чак толкова много, както изглежда на пръв поглед, повярвай ми. С програмата ни за връщане на проститутките към нормален живот и всичко останало покриват разходите най-много за година. И то само защото плащахме символичен наем за сградата.
— Как го постигна?
— О, с малко чар, стига да го прилагаш правилно, можеш да постигнеш много.