Небесни псета
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Небесни псета». Краткое содержание книги:
— Оооооо! — възкликна актрисата.
И аз не знам защо.
— Наистина се движиш във висшето общество — отбеляза Рипън. — Познаваме ли господин Марвин, Карл?
— Не е изключено да сме работили с него — изръмжа Олдъс.
— В такъв случай вероятно не е зле да го обсъдим по-задълбочено — каза Рипън.
— Дадено! От теб бирата, от мен — времето — съгласих се аз.
Тъкмо да седна отново, когато Рипън вдигна ръка.
— Не сега — отсече той.
Върху лицето му не бе останала и следа от развеселеност.
— Кога?
— Довечера — отвърна Рипън. — Ще снимаме в павилиона на „Сони“ в Кълвър Сити. Построен едва преди петнайсетина години, знаеш ли къде се намира?
— Все ще го намеря — отвърнах и преглътнах едва загатнатата обида, като се постарах, доколкото ми беше възможно, да се усмихна като Изкормвача.
— Ще оставим името ти на „Пропуски“. До десет часа ще приключим със снимките.
— Изгарям от нетърпение — рекох.
Усмихнах се на момичето, което ме измери с премрежени очи, и се опитах да не поглеждам Олдъс. Бях изминал някакви си пет-шест крачки по пътеката между масите, когато чух как Рипън подвиква подире ми:
— И да си купиш нови обувки, чу ли, Мартин! — Изкрещя го толкова силно, че го чуха всички. — Или поне ги лъсни тези.
Излязох, като се опитах да не обръщам внимание на гръмогласния смях.
13.
От специалитетите на „Самиздат“ получих убийствени киселини. Или стомахът ми се бунтуваше просто заради срещата с Рипън. При всички положения свърнах към едно заведение на „Макдоналдс“, където те обслужват без да слизаш от колата, и си поръчах голям шейк, за да попритъпя стомашните болки. Както винаги, шейкът имаше вкус на сироп за кашлица с ванилена есенция. Реших да отскоча до „Джони Рокетс“ и да си взема истински шейк, но щом стигнах, видях, че нямам сили да вляза вътре — бях си спомнил за момичето на Джон Дългуча. Буламачът на „Макдоналдс“ все пак попритъпи киселините. И никой там не ме взе на подбив заради обувките.
Докато карах, си мислех за срещата с Рипън. Олдъс се бе държал като педал и нервак, докато Изкормвача бе запазил самообладание, не беше и трепнал. Дори не бях сигурен дали е наясно какво върши „Небесно псе“. И все пак не виждах защо ще се съгласи да се срещнем, ако наистина всичко беше чисто. Защо да си кривя душата — беше си ме страх да се срещам по никое време с него, но се надявах, че ще съм в безопасност в снимачния павилион. При всички положения в по-голяма безопасност, отколкото вкъщи, както се бях убедил на собствен гръб. Изпих си шейка, подкарах на изток по Мелроуз, през Литъл Ел Салвадор, и се замислих за предимствата от това да се сдобия с пистолет, но на бърза ръка отхвърлих идеята.
В Холивуд, ако разполагаш с пари, само за десетина-петнайсет минути можеш да си намериш добър патлак без номера. Лошото бе, че съм стрелял с пистолет един-единствен път — във филм, но дори и тогава станах за смях. Беше научнофантастичен екшън, казваше се „Адски град, САЩ“ и в него играех превъртял мутант — Чък Конърс насмалко оглуша, когато стрелях само на педя от ухото му. Единственото, което помня освен това от филма, е, че Конърс непрекъснато си тананикаше песента от „Дамгосан“. Докато приключим със снимките, и актьори, и снимачен екип вече знаехме текста наизуст.
Тъкмо завих по моята улица в Силвър Лейк, и отново ме присви стомахът, усетих и тъпа, пулсираща болка в гръдния кош. Намерих къде да спра точно пред къщата, но и този път не слязох веднага от колата — исках да обмисля нещата.
Веднага надуших, че има нещо гнило.
Опитах се да си припомня какво съм правил от сутринта, от мига, в който съм се прибрал от клиниката. Помнех, че предната вечер онези бабаити, японците, са спуснали пердетата, преди да ми теглят жестокия побой. Знаех, че призори, когато дойдох на себе си, не съм докосвал пердетата, но бях сигурен — е, почти сигурен — че щом се върнах от клиниката съм ги дръпнал.
А сега пак бяха спуснати.
Инак всичко си беше наред. На улицата нямаше никого, дори почти до следващата пресечка нямаше спрени автомобили. Продължих да седя и да барабаня с пръсти по волана — не свалях очи от прозореца и се чудех какво да правя.
— Майната му — изругах.
Метнах под седалката празната чаша от шейка и слязох. Отидох при багажника, отворих го, извадих вмирисаните одеяла, работните дрехи и протритите съединителни проводници и ги сложих върху тревата. Отворих дъното и дръпнах дебелия метален крик. Беше хванал ръжда, та се наложи да го тегля с все сила, докато го извадя. Никога не го бях използвал. Само веднъж съм пукал гума — опитах се да я сменя сам, но така и не разбрах какво да правя с проклетия крик. Накрая стигнах някак до една бензиностанция, като пътем прецаках джантата.