Затворена котка [bg]

Портата от светлина се приближи бързо, сякаш я беше чакала, за да я заведе до онази градина на вечен полуздрач. Тишината, както винаги, като че ли беше част от пейзажа. Огледа далечния връх на планината, после околностите. Не подухваше вятър, макар че облаците приемаха странни форми по прищевките на невидими пръсти. Две фигури от светлина се носеха над дърветата.

— Омръзна ми да не знам.

— Ще узнаеш — увери я сянката на Анаис. — Часът настъпи.

— Ела с нас — каза другият ангел, който носеше лунен сърп на челото си.

Майя/Мелиса пое протегнатите им ръце.

— За да разбереш, трябва да стигнеш до началото на времето — чу дуета от гласове в себе си. — Назад, много назад… Във време, което все още не е време, в история, която е началото на всички истории.

Потопи се в кладенец, изпълнен със светлини. Умът й се понесе над земи, далеч от настоящото й съществуване, далеч и от предишните й прераждания… отвъд всеки живот. В края на пътуването забеляза странно образувание от горещи газове и разбра, че присъстваше на зараждането на планетата.

— Преди милиони години — чу да казват гласовете — душите имаха своето начало.

Откри образувания, подобни на амеби, които танцуваха във всички посоки… само че не бяха амеби.

— Присъстваме на генезиса на света.

Подобно на същества, които обследват заобикалящия ги свят, онези безплътни микроби се подготвиха за размяната на материя… ако можеше да се нарече така онова, което Мелиса възприемаше като първични емоции, частици от сънища, рудиментарни мислещи форми на живот.

— В началото бяха ембрионите на духа.

Майя/Мелиса забеляза, че много от тях бяха разтърсвани от спазми.

— Последва разделението — казаха водачите й. — Всеки се разполови и стана той и тя.

Все едно наблюдаваше капка вода под микроскоп. Стотици малки души се разделяха и отново се събираха в неспирен зигзагообразен танц.

— Всяка половинка не се отделя от другата веднага, връща се много пъти, за да се свържат отново — посочиха гласовете.

— Това е частта, която търсим при всяко прераждане… и понякога имаме късмета да я намерим.

Капките светлина се разделяха и свързваха, но също така се приближаваха до други и се сливаха с тях за кратки мигове.

— Така се родиха връзките с онези, с които се срещаме в преражданията си: приятели, роднини, възлюбени — обясниха. — Невинаги намираме своята половинка, обаче има други души, с които да споделим този живот.

— Но ние сме трима — прекъсна ги Майя/Мелиса. — Това, което виждам, не обяснява нашата връзка.