Затворена котка [bg]

— Кога се е случило?

— Преди два дни, към три през нощта. На сала имало повече от трийсет души.

— Тирсо е арестуван, нали?

Селесте я изгледа съсредоточено, но не отговори.

— Задържан ли е? — повтори Мелиса.

— Имало е престрелка — обясни тихо Селесте. — Бреговата охрана ги изненадала и открила огън. Една жена извикала, че в групата има деца, но тези хора не вярват и на родните си майки… — Вдиша с усилие, преди да добави: — Загинали тринайсет души. Тирсо е един от тях.

Мелиса гледаше Селесте с неразбиращ израз.

— Сигурно е грешка — каза след продължително мълчание.

Лицето на Селесте посивя.

— Той е, Мелиса — прошепна и избърса блестящата капчица, която трептеше на миглите й. — Чичото на Алваро работи в Държавна сигурност и ни показа списъка. Не исках да разбереш от другаде. Предпочитам аз да ти кажа.

— А Ернесто? — попита Мелиса с необичайно спокойствие.

— Не знам, сигурно е арестуван или изчезнал. Името му го нямаше в списъка на загиналите.

— А Алваро защо не дойде?

Тонът й ставаше все по-равен.

— Не иска да вижда никого — отвърна Селесте наблюдавайки непроницаемото лице на приятелката си, — обаче настоява да дойдеш да прекараш няколко дни с нас.

Мелиса поклати глава отрицателно.

— Ще бъде като ваканция — настоя Селесте. — И тримата имаме нужда от това. Може да разговаряме или да пишем…

— Не — каза Мелиса с отсъстващ вид, — предпочитам да бъда сама.

Изправи се, показвайки на приятелката си, че трябва да си върви. Не й се искаше да постъпва така със Селесте, но не беше в настроение да се съобразява с никого.

— Къде е баба ти? — попита Селесте, която не се решаваше да я остави.

— В стаята.

— А грипът?

Момичето сви рамене и заби поглед в един ъгъл. Приличаше на далечен силует. На Селесте й се стори, че придоби призрачна окраска. Искаше да добави нещо, но най-накрая реши, че ще бъде по-добре да си върви. Мълчаливостта на приятелката й не приканваше към разговор. Целуна я и я помоли да й се обади. Мелиса я изгледа как се отдалечава, без да каже и дума на сбогуване.

Върна се в стаята си, затвори прозорците и остана неподвижна в сенчестия хлад на помещението. През ума й се носеха откъслечни спомени: Тирсо й се кара, задето се е намокрила на дъжда; Тирсо се смее на някой виц; Тирсо със своето сомбреро с пера на маскения бал; Тирсо, който й обяснява нещо за една книга; Тирсо я съветва, глези, прегръща, усмихва се… Падна на колене върху ледените плочки и опря чело в пода. Остана часове наред в тази ембрионална поза. Реши, че никога повече няма да помръдне. Никога няма да проговори, да ходи, да погледне слънцето. Съдбата й беше в този ъгъл, защитена от врага чрез ненарушимата му тишина. Щеше да се превърне в статуя, мускулите й щяха да се калцират лека-полека и кожата й щеше да изсъхне, докато се мумифицира. Искаше й се да беше жената на Лот. Завиждаше на този тип самоубийство.