Собствено правосъдие [Divine Justice - bg]

48

Джипът се носеше по пътя и Нокс се опитваше да разбере как са успели да го проследят чак дотук. Сякаш знаеха къде точно…

Едва успя да вземе завоя. Свърна встрани, измина стотина метра по черен път и спря. Откачи предпазния колан и започна старателен оглед на кабината. Не откри нищо и излезе навън. Външният оглед се оказа доста по-продуктивен. Миниатюрният магнитен предавател беше залепен зад едно от задните колела, от вътрешната страна на калника. На лицето му бавно изплува усмивка. Започваше да става интересно.

Шофираше Анабел, а Кейлъб не отделяше поглед от малкото екранче. В краката му се въргаляше кутията с остатъците от храната.

— Хамбургери, пържени картофи и бекон — мрачно изпъшка той. — Сигурно съм качил пет кила. Чувствам как артериите ми се стесняват!

— Но за сметка на това вършиш добро дело — отвърна Анабел, без да отделя очи от пътя. — Как се справяме?

— На километър и половина е пред нас и кара направо. — От едната страна на пътя се издигаха остри скали, а от другата зееше дълбока пропаст. Предпазни парапети нямаше. — Изглежда, Оливър е пътувал с автобус.

— Сигурно, съдейки по това как Нокс излетя от автогарата.

— Ами Рубън? — извърна се да я погледне той.

— Говорих с него. Кара след нас и вероятно ще ни настигне при следващото спиране на Нокс.

— Доста затънтено място — отбеляза Кейлъб, отправил поглед навън.

— Нима си очаквал, че Оливър ще се установи в някое от големите предградия?

— Понякога е по-сигурно да си сред много хора.

— Но понякога не е. Казвам ти го от опит. По всичко личи, че е някъде из тия чукари. Онзи, който взриви бомба в клиниката за аборти, се кри пет години в планините на Северна Каролина.

— Но накрая го пипнаха — изтъкна Кейлъб.

— Вярно, но…

— О, по дяволите!

— Какво?

Кейлъб се беше втренчил в екранчето.

— Обърна! В момента се движи срещу нас!

Анабел хвърли един поглед. Червената точица наистина летеше в обратна посока, право към тях.

— Отбий, бързо! — извика Кейлъб.

— Къде по-точно? В скалите или от другата страна, в пропастта?

— Ей там!

Кейлъб посочи тясна ивица между шосето и стръмните канари, обрасла с дръвчета.

Анабел бързо се подчини и изключи мотора. Край тях с грохот профуча цистерна на „Ексон“.

— Загазихме — промърмори Кейлъб, без да отделя очи от екранчето.

Анабел проумя ситуацията за секунда.

— Мамка му! Открил е предавателя и го е лепнал на шибаната цистерна!

Кейлъб кимна и захвърли вече безполезното устройство.

— Какво ще правим сега?

Тя включи на задна, излезе на пътя и натисна педала до дъно.

— Караме напред и се оглеждаме. Ако имаме късмет, пак ще му хванем следите.

— Аз не съм от късметлиите.

— Аз обаче съм.

— Защо?

— Защото съм ирландка. И винаги си оставям нещо в резерва.