Собствено правосъдие [Divine Justice - bg]

Тазбърг, Вирджиния. Посрещай ме, Тазбърг, идвам!

Включи на скорост и подкара джипа.

Докато Джо Нокс преживяваше радостна възбуда, Анабел отчаяно барабанеше по кормилото. Дълго се лутаха нагоре-надолу. Но когато минаха покрай една и съща бензиностанция за трети път, тя отби на паркинга и изключи мотора. В момента гледаше някакъв бездомен пес, който доволно се приличаше на слънце край компресора за помпане на гуми и от време на време почесваше интимните си части.

— Не се получава, а? — отбеляза Кейлъб.

— Ти си мислиш така! — сопна му се тя.

— Някакви идеи в резерв?

Тя се втренчи в него.

— Защо, по дяволите, винаги аз трябва да имам идеи? Защо и ти не си напънеш мозъка, след като си библиотекар на Конгреса?

— Точно затова те питам — скромно сви рамене Кейлъб. — В смисъл, че и аз имам една идея.

Тя отново забарабани по кормилото и го погледна въпросително.

— Искаш ли да я чуеш? — напрегнато попита Кейлъб.

— Да! — изкрещя в лицето му тя.

— Не ми е приятно да ми крещят!

— А дали ще ти е приятно, ако те измъкна от тая бричка и ти наритам задника?

Той посегна към ръчката на вратата, готов да побегне.

— Не искаш ли да ме изслушаш?

Пръстите й се вкопчиха в кормилото до побеляване.

— Ще ти бъда много благодарна! — процеди през стиснати зъби тя.

— Ето, виждаш ли? Не е толкова трудно да си учтива — подхвърли Кейлъб, сви се под свирепия й поглед и побърза да добави: — Добре, добре. Предлагам да се върнем в онова градче, в което сервират инфаркти вместо храна. Ти отиваш на автогарата, пробутваш им обичайната купчина лъжи, можеш и крак да разголиш, купуваш си билет и молиш шофьора да те остави точно на мястото, на което е слязъл Оливър. Има шанс човекът да е чул за къде точно пътуват. Аз ще карам след автобуса и ще те прибера. Така ще се озовем в максимална близост до мястото, на което се намира Оливър. Какво ще кажеш?

Анабел беше принудена да признае, че планът звучи съвсем логично. Без да каже нито дума, тя включи на скорост и пое по обратния път.

Телефонът на Кейлъб иззвъня. Обаждаше се Рубън. Двамата поговориха известно време, после Кейлъб изключи.

— Е? — попита Анабел.

— Каза, че е на два часа път от нас. Запознах го с плана и се разбрахме да се срещнем на автогарата.

— Добре.

— Значи одобряваш идеята ми?

— Ами вече я изпълнявам, значи намирам в нея известни достойнства — каза Анабел.

— Ще ми позволиш ли една лична забележка?

— Давай — изпуфтя тя.

— Постарай се да контролираш гнева си.

Анабел го погледна смаяно.

— Друсам се в този микробус толкова дълго, че вече забравих кога съм се качила в него! Уморена съм, мръсна съм, притеснена съм. Това е всичко, ясно? Никакви проблеми с гнева нямам!

— Това беше добра първа стъпка да се освободиш от него — окуражително се усмихна Кейлъб. — Но успехът ще дойде само ако продължиш по този път.

— Мога ли да споделя с теб едно друго чувство? — любезно попита тя.

— Разбира се.

— Или ставаш пак леко забавния Кейлъб с поне малко тестостерон, или си затваряш човката! Ако ли не, тръгвай пеша за Вашингтон!