Собствено правосъдие [Divine Justice - bg]

— Изпълнявал си заповеди — каза Алекс.

— Сляпо, като овца. А ние не трябва да бъдем овце.

Кейлъб се приближи и сложи ръка на рамото му.

— Аз не съм служил в армията и нямам право да говоря за нищо, свързано с нея. Но ще ти кажа две думи. Много се гордея, че ти предлагат Медала на честта. Но още повече, че отказваш да го приемеш.

Стоун изпрати гостите си, които обещаха скоро да се съберат отново, и отвори кутията, в която беше съхранявал онзи запис. В нея имаше още нещо.

Първо вдигна снимката на Бет — дъщерята, която беше пораснала и умряла, без да научи кой е баща й. После взе и другата снимка, доста избеляла от годините.

На нея беше Клеър като млада съпруга и майка. Именно тя, Клеър Кар, му беше давала сили през всичките тези години. И в затвора, където Тайри и неговите касапи го изтезаваха, той се вкопчи в спомена за нея.

Не можеше да се раздели с нейния образ просто защото той беше единствената връзка с истинската му самоличност. Единственият спомен, който поддържаше у него духа на младия воин, съпруг и баща, носил името Джон Кар. Не професионалният убиец Кар, а просто човекът Джон — такъв, какъвто бе някога.

Пръстите му нежно се плъзнаха по косата и лицето й и се задържаха върху извивката на устата. Тя и дъщеря им бяха единственото хубаво нещо в живота му, изпълнен с болка, рани и жестокост.

Споменът за тях беше по-силен от всичко останало. Отдавна ги нямаше, но пречистващата им сила остана.

Отпусна се на стола, притиснал към гърдите си жена си и дъщеря си.

Всичко беше наред, поне за няколко мига от настоящето.

След известно време прибра кутията, измъкна новия мобилен телефон, подарък от Анабел, и набра един номер по памет. Увереността му нарастваше с всяко докосване на бутоните. Вече знаеше какво трябва да направи.

Всъщност с колко време разполагаше един мъж на неговите години? Не знаеше, но беше твърдо решен да не губи нито миг от него.

Когато отсреща чу глас, той долепи апарата до устните си и тихо каза:

— Аби, аз съм.