Реката на синия огън

Докато подробностите я заливаха за пореден път, Калиопи се опита да изхвърли всички предубеждения от главата си и просто да се вслуша във фактите. Това, разбира се, беше почти невъзможно, особено при всички онези разсейвания, дължащи се на оплетените потоци от коли, които се влачеха със спирания и потегляния под яркия оранжев залез.

Първо на първо, тя вече си мислеше за убиеца като за „него“. Но трябваше ли изобщо да е мъж? Дори за краткото време на своята кариера Калиопи се бе занимавала достатъчно дълго с убийства в Сидни, за да знае, че жените също бяха способни да отнемат нечий живот, понякога с изненадващо насилие. Но такава абсурдна, изискваща железни нерви, маниакална игра с тялото — естествено, че само един мъж би бил способен на такова нещо. Да не би сега пък да изпадаше в предразсъдъци?

Неотдавна, само преди няколко години, някаква група в Съединените щати — Северозападните, ако си спомняше добре, беше заявила, че понеже огромната част от насилието в обществото е дело на мъже и понеже у някои мъже се откриваха специфични генетични индикатори, които биха могли да показват предразположеност към насилие, плодовете от мъжки пол трябва да се подлагат на вътреутробна генна терапия. Противопоставящите се групи пък бяха надигнали силни и продължителни протести, според които предлаганият закон се представяше като генетична кастрация, като наказание за престъплението да бъдеш мъж, а след това цялата дискусия се изроди в обидни подмятания. Според Калиопи това никак не беше добре. Тя беше видяла достатъчно от ужасяващо ежедневните кръвопролития, причинявани изключително от млади мъже, за да се усъмни, че зад предложението за такъв закон наистина се крият сериозни основания.

Когато спомена за това на Стан Чан, той я нарече лесбийка, мъжемразка и фашистка, но все пак успя да го каже по един мил начин.

Беше вярно наистина, че трябваше да избягва да прави предположения, без да се опира на фактите, но тя трябваше да се опита да проникне в личността на престъпника, трябваше да се опита да го разкрие, преди да го е разкрила — него или нея. Засега се налагаше да се доверява на инстинктите си. Изглеждаше като деяние на мъж, и то от най-извратения сорт, така че, освен ако не се натъкнеше на убедителни доказателства за обратното, човекът, когото издирваха, щеше да си остане „той“.

Но освен предположението за мъжкия пол на извършителя нищо кой знае какво не изпъкваше на преден план, поне не така, че да обедини късчетата информация. Нямаше и следа от сексуално насилие и дори това, че престъплението бе насочено срещу слабия пол, беше някак странно притъпено. В много отношения изглеждаше повече като ритуал, отколкото като изнасилване.

Ритуал. Думата притежаваше някакъв резонанс, а тя се беше научила да се доверява на тази част от себе си, която долавяше подобни трептения. Ритуал. Във всеки случай щеше да си го отбележи.

Освен това обаче не оставаше много. Убиецът не бе толкова последователен в избягването на всякакви улики, както Истинския, но на практика смъртта беше застигнала Поли Мерапануи на открито. Единственият заслон се състоеше от надвисналата бетонна лента, но ветровете брулеха отвсякъде, така че не оставаха никакви полезни за тях следи, дори и за адски скъпия микроабсорбер на отдела. Извършителят беше ползвал ръкавици, а ако Поли се бе съпротивлявала, не беше успяла да отнесе нищичко от него под ноктите си.