Реката на синия огън

Роботът поклати глава, но се надигна несигурно и се залюшка след отдалечаващия се черен клоун.

Орландо ги наблюдаваше как потеглят с почти пълно задоволство. Но все пак Сладкия Уилям беше прав за едно: ако това си беше приключенска игра, Орландо би могъл да разчита на съюзници с реални и полезни способности — бързина, ловкост, сила, магически умения. Докато в настоящото им положение, като се изключи новата дарба на Мартин, единствените реални умения на групата се състояха в това, да се обличат смешно.

Той се отпусна в очакване на неизбежния призив от страна на Фредерикс, но без да е в състояние да му се зарадва. Двойка великански мухи пикираха и се завъртяха като класни изтребители над нещо разсъхващо се малко по-нагоре по брега. Шумът от крилете им караше въздухът да вибрира до степен, правеща мисленето почти невъзможно, но в тях имаше и някаква красота — мъхнатите им тела светеха като дъги на слънцето, а бързите движения на крилете им оформяха почти невидим блясък.

Орландо въздъхна. В основата си цялата тази адърландска история беше ненормална. Ако беше игра, щеше да има правила, печелившите стратегии щяха да са понятни. В игрите имаше смисъл. Как го беше казал малкият Зуни от ужасното племе? „Убиваш звяра, намираш бисера, печелиш премия. Бим-бам-бум.“ Може би не съвсем като в реалния живот, но на кого му трябваше реалният живот? Или пък тази нелепа негова разновидност? Никакви правила, никакви цели, никаква идея дори откъде да започнеш.

— Ей, Гардино, ще продължаваш да работиш по тена си или ще ми помагаш да свършим?

Той се изправи и отново въздъхна. И какво бяха научили досега, което би ги отвело по-близо до целите им? Че по някакъв начин бяха попаднали в капана на мрежата Адърланд. Че трябваше да оцелеят, докато Селърс е отново в състояние да ги измъкне оттам. Че някъде, в някоя от кой знае колко многото симулации, обикаляше някакъв човек на име Джонас и Селърс искаше те да го открият.

— Игла в купа сено с размера на цяла идиотска галактика — мърмореше си той, докато се покатерваше върху листото.

Фредерикс се смръщи насреща му.

— Не трябва да седиш на слънцето толкова дълго. Размеква ти се мозъкът.

Измина още един час, а никой от останалите не се завръщаше. Слънцето бе потънало зад върховете на дърветата и хвърляше обширни петна ранен здрач по брега. Листото лодка лежеше в едно от тях, а въздухът наоколо хладнееше. Доволен от разведряването, Орландо влачеше към лодката ново дълго стъбло, което да използват като направляващ прът в по-плитките води, когато нещо голямо се показа със съскане изпод купчина камъни. Ужасен, Фредерикс изкрещя предупредително, но Орландо вече бе съзрял тъмното раздвижване с крайчеца на окото си. Той се хвърли настрани, претърколи се и се изправи. Без стъблото, но с разтуптяно сърце и изваден меч в ръката си.

Стоножката беше поне пет пъти по-дълга от неговия ръст, землистокафява и покрита с бучки ронеща се пръст. Носеше се към него по някакъв странен, леко заобиколен начин, което го принуждаваше да отстъпва. Като се изключи движението, беше трудно да се различи създанието на фона на заобикалящата го среда, но Орландо беше благодарен и на малкото останала светлина.