Последният континент
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #22
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният континент». Краткое содержание книги:
Тук е горещо. И сухо… Много сухо. Някога имало някакво си нещо, наричано Мокрото, но никой вече не вярва в него. И на практика всичко, което не е отровно, е смъртно опасно. Тук обаче е най-хубавото местенце в целия скапан свят, нали така? И то ще загине след броени дни, освен ако…
Но кой е героят, крачещ по червеникавата пустош? Шампион по стригане на овце, приказен ездач, пътен боец, пияч на бира, бандюга… Мъж с шапка, чийто Багаж топурка след него с мъничките си крачета.
Да… Между тази страна и довяната от вихъра разруха е застанал само Ринсуинд, нескопосаният магьосник, който дори не може да напише правилно занятието си. Единственият герой, който е останал наоколо.
И все пак… Няма проблеми, а?
Магьосникът се свлече на нара и се хвана за главата.
— Слушай, баснословно бягство е почти същото като да те обесят, пак ще се прочуеш — нехайно подхвърли надзирателят, сякаш се опитваше да му вдъхне смелост.
— Нима?… — промърмори Ринсуинд.
— Пък и още не си ме питал дали тая малка решетка на пода е над тръба, дето води към градската канализация — подсказа надзирателят.
Магьосникът надникна между пръстите си.
— А води ли към канализацията?
— Нямаме си никаква канализация.
— Благодаря. Много ми помогнахте.
Надзирателят се отдалечи, свирукайки си весело. Ринсуинд пак се просна на нара и затвори очи.
— Беее!
— Млъквай…
— Да ме прощаваш, господинчо…
Той изпъшка и се надигна. Този път гласът долетя откъм високия зарешетен прозорец.
— Какво искаш?
— Помниш ли къде те спипаха?
— Помня. Е, и?
— Ами… Под какво дърво стана?
Ринсуинд се вторачи в малкия син квадрат — небето на затворника.
— Що за въпрос?
— Питам, за да го вмъкна в баладата. Най-удобно ще ми е името на дървото да е с три срички…
— Откъде да го знам? Не съм се занимавал с ботанически проучвания!
— Добре де, чатнах — примири се невидимият събеседник. — Няма ли поне да ми кажеш к’во правеше, преди да откраднеш овцата?
— Никаква овца не съм откраднал!
— Да де, то си е ясно… А к’во правеше, преди да не откраднеш овцата?
— Не знам! Не помня!
— Е, щом е тъй… Пич, да знайш, че май ще си прочут като Тенекиения Нед.
— Сериозно? — поклати глава магьосникът и се отпусна на нара.
— Ами да. Все го затваряха в същата килия. И той все офейкваше. Никой не се сеща как го правеше, щото ключалките си ги бива, а пък той изобщо не огъваше решетките. Хвалеше се, че още не бил построен пандизът, отдето да не избяга.
— Да не беше прекалено кльощав?
— А, не.
— Е, значи е имал шперц или нещо подобно.
— Не позна. Айде, пич, аз ще си ходя. Чакай, сетих се нещо. Хм… Твоят призрак дали ще се обажда, когато хората минават край оня билибонг?
— Какво?!
— Няма да е зле. Ще стане чудничка рима за последната строфа. Страхотия!
— Не знам!
— Хъ… Аз ще го сложа в баладата. Никой няма да проверява.
— Няма да те задържам, върви да си досъчиниш баладата.
— Става. И ще уредя да разпечатат листовките с текста и нотите до бесенето, не се тревожи за туй.
— Няма.
Ринсуинд поклати глава. Тенекиеният Нед, а? Надушваше веднага злобарските шегички. И това беше нещо като изтезание, за да го накарат да тресе решетките и да върши други глупости. Само че виждаше колко дебели и здрави са прътите, и то зазидани дълбоко в стената. А пък ключалката беше по-голяма от главата му.
Лежеше си на нара, когато надзирателят го навести отново.
Съпровождаха го двама мъжаги. Магьосникът не вярваше по тези земи да се срещат тролове заради прекалената жега. А и как биха успели да се сместят на влачените от океанските течения дървени парчетии до толкова камили? Имаха обаче тромавия вид на хора, които отговарят на един-единствен въпрос при назначаването си: „Как се казваш?“ Може би са налучкали отговора от третия път.
Ухиленият надзирател държеше поднос.
— Забърках ти вечеря.
— Нищо няма да си призная, с каквото и да ме тъпчете! — заяви решително Ринсуинд.
— Туй ще ти хареса. — На подноса имаше купа с капак. — За тебе го сготвих. Местен специалитет, пич.
— Нали уж в менюто имаше само хляб и вода?
— Да де… Ама ми щукна да направя и таз манджа…
Магьосникът наблюдаваше унило махането на капака. Обзеха го черни опасения.15
На пръв поглед съдържанието беше съвсем безобидно, но най-често това е част от заблудата. Всъщност приличаше на…
— Грахова супа?
— Ъхъ.
— От семейство бобови? Расте на шушулки?
— Ъхъ.
— Не беше излишно да проверя.
— Няма проблеми.
Ринсуинд се вторачи в зърнестата зеленикава повърхност. Нима беше немислимо някой да е измислил годен за ядене местен специалитет?
Тогава нещо се надигна от дълбините. За миг му се стори, че е миниатюрна акула. То подскочи игриво и потъна отново.
— Това пък какво е?
— Пирожка с кайма. Аз измислих да я пусна в супата. Най-страхотната вечеря на света, пич.
— Аха, вечеря! — сепна се магьосникът. — Поредният образец на хапването, след като всички гостилници са затворили, нали? И що за кайма има в пирожката? Не, недей да ми отговаряш, въпросът беше глупав. Познавам ги добре тези храни. Попиташ ли за каймата, значи още си твърде трезвен. А някога опитвал ли си спагети с крем карамел?
— Подходящо ли е да поръся отгоре кокосови стърготинки?
— Не бих се учудил.
15
Разумният пътешественик скоро започва да отбягва всяка гозба, предложена му под заблуждаващото прикритие „местен специалитет“. Ястието неизменно е толкова противно, че хората, живеещи извън въпросната местност, биха предпочели да си отхапят краката, вместо да го вкусят. Въпреки това домакините им го предлагат настойчиво: „Моля ви, хапнете си от кучешката глава, пълнена с кълцано зеле и прасешки зурлички. Местен специалитет!“