Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
— Намислил бях хиляди мъчения, с които да те накажа за стореното от теб — обърна се той към Риджис. — И въпреки това все още не мога да реша как точно да ти се отплатя за злото, което ми причини. Но не се бой, все ще измисля нещо.
После отново погледна към Ентрери и нареди със зъл смях:
— Хвърли го в Деветте килии.
Само при звука на страховитото име, краката на Риджис отново се подкосиха и над него спусна черен мрак. Това бе любимата тъмница на Пук, ужасяващо място, където обикновено затваряха онези крадци, които бяха убили членове на гилдията. Със зловеща усмивка на уста, Ентрери отново вдигна ужасения полуръст на рамо и излезе от стаята.
— Май не мина много добре — обади се Ла Вал, когато Ентрери затвори вратата след себе си.
— О, не! Мина прекрасно! — отвърна Пук. — Никога досега не бях виждал някой да успее да притесни Раситър и това ми достави още по-голямо удоволствие, отколкото си представях!
— Ако не внимава повече, Ентрери ще го убие — отбеляза Ла Вал.
Тази мисъл като че ли развесели Пук.
— Значи трябва да се опитаме да разберем кой е най-вероятният наследник на поста му — засмя се той.
После вдигна поглед към магьосника и продължи по-сериозно:
— Не се бой, приятелю. Раситър знае как да се грижи за себе си. Прекарал е целия си живот на улицата и прекрасно знае кога трябва да потърси прикритието на сенките. Много скоро ще разбере къде е неговото място в гилдията сега, когато Ентрери отново е тук и ще се научи да се отнася към него с необходимото уважение.
Ала Ла Вал изобщо не се безпокоеше за безопасността на Раситър (всъщност самият той неведнъж бе кроил планове как да се отърве от гнусния плъхочовек). Онова, което го притесняваше, бе да не би завръщането на Ентрери да доведе до разединение в гилдията.
— Ами ако Раситър насъска своите съюзници срещу Ентрери? — тревожно попита той. — Войната, която би последвала, неминуемо ще предизвика разрив между членовете на гилдията.
Пук не изглеждаше особено обезпокоен.
— Дори Раситър не е чак толкова глупав — успокои той Ла Вал, докато си играеше с медальона — той също щеше да му помогне, ако положението в гилдията започнеше да излиза извън контрол.
Ла Вал усети, че го обзема облекчение. Господарят му знаеше какво прави и как да се справи с подобна деликатна ситуация. Както винаги, Пук бе прав, помисли си Ла Вал. Само с помощта на един-единствен поглед, Ентрери бе успял да изтрие самодоволното изражение от лицето на Раситър… вероятно за доброто на всички. И кой знае, може би отсега нататък Раситър щеше да започне да се държи така, както подобава на ранга му в гилдията. А когато Ентрери отново се върнеше да живее на този етаж, непрекъснатите посещения на мръсния плъхочовек навярно щяха доста да се разредят.
Да, хубаво бе, че Ентрери отново е между тях.
Деветте килии представляваха девет клетки, издълбани в пода на една стая и наредени една до друга в три редици. Единствено килията в центъра бе празна, в останалите осем Пук държеше най-ценното си притежание след рубинения медальон — колекцията си от големи, хищни котки, доведени тук от всички краища на Царствата.
Ентрери предаде Риджис на тъмничаря (грамаден мъж, чието лице не се виждаше изпод ниско нахлупената качулка) и се дръпна встрани, за да погледа представлението. Тъмничарят хвана края на дебелото въже, което излизаше от някакъв механизъм на стената и бе преметнато през един голям метален скрипец, окачен на тавана точно над килията в центъра, и го завърза около кръста на полуръста.
— Развържи го, щом стигнеш! — грубо нареди тъмничарят на Риджис и го побутна напред. — Тръгвай сега.
Риджис направи няколко плахи крачки и достигна външните клетки. Всяка от тях заемаше едва около три-четири метра, но в стените зад тях бяха издълбани пещери, където котките можеха да си почиват. Ала сега те всички бяха будни и всички изглеждаха еднакво гладни.
Те винаги бяха гладни.
Риджис реши да тръгне между клетките на един бял лъв и един огромен тигър, надявайки се, че грамадните животни няма да успеят да се покатерят по шестметровата стена и да откъснат стъпалото му, докато минава над главите им. Стената, която разделяше двете клетки, надали бе широка повече от десетина сантиметра и в мига, в който стъпи върху нея, Риджис спря ужасен.
Тъмничарят предупредително подръпна въжето и Риджис насмалко не падна в клетката на лъва.
Събирайки цялата си воля, той бавно закрачи напред. В съзнанието му бе останала една-единствена мисъл — трябваше да продължи да поставя единия си крак пред другия, без да обръща внимание на ръмженето и острите нокти под себе си. Почти бе достигнал килията в центъра, когато тигърът се хвърли с цялата си тежест върху стената и я разлюля. Риджис загуби равновесие и полетя надолу, надавайки ужасен писък.