Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
Тъмничарят натисна лоста на стената и в последния момент издърпа полуръста изпод носа на тигъра.
Риджис се блъсна в другата стена на стаята, но макар да си натърти ребрата от удара, дори не разбра, че се е наранил, толкова силен бе ужасът му в този момент. С помощта на механизма, тъмничарят го издигна над стената и когато Риджис увисна над средата на централната килия, грамадният мъж го пусна вътре.
Риджис предпазливо стъпи върху каменния под и се вкопчи във въжето, единствената надежда за спасение, която му оставаше. Това трябва да бе някакъв кошмар, той не можеше да прекара нощта на това ужасно място!
— Отвържи го! — нареди тъмничарят и Риджис разбра, че ако не се подчини, го очакват неописуеми мъчения.
Той развърза въжето и тъмничарят го издърпа навън, там, където Риджис не можеше да го достигне.
— Лека нощ! — изсмя се мъжът и си тръгна заедно с Ентрери, угасяйки всички факли в помещението.
Тежката врата хлопна зад гърба им и Риджис остана съвсем сам в мрака… сам, заедно с осемте гладни котки.
Стените, които отделяха клетките на хищниците една от друга, бяха здрави и не позволяваха на прегладнелите животни да се наранят, ала килията в центъра бе оградена единствено от широки решетки… достатъчно широки, за да може някоя котка да провре лапата си между тях. А със съвършено кръглата си форма, тази стая за мъчения бе еднакво достъпна за обитателите на всичките осем клетки.
Тъмничарят го бе спуснал точно в средата на килията, единственото място, където никой от осемте хищника не можеше да го достигне и сега Риджис не смееше да помръдне. Осем чифта очи проблясваха злокобно в мрака около него, а тишината, която цареше в стаята, се нарушаваше само от яростното дращене на страховитите им нокти. Всеки път, когато някой прегладнял звяр успееше да провре лапата си през решетките и замахнеше прекалено близо до него, Риджис усещаше раздвижването на въздуха край лицето си.
И всеки път, когато някоя огромна лапа одраскаше пода досами него, Риджис трябваше да полага неимоверно усилие да не отскочи назад… там, където щеше да го очаква някоя друга освирепяла котка.
В това ужасяващо място минутите изглеждаха като часове и Риджис усети как го полазват ледени тръпки само при мисълта за дългите дни и нощи, през които Пук можеше да го държи тук. През главата на полуръста мина същата мисъл, която спохождаше мнозина от нещастниците, имали злочестието да бъдат затворени в Деветте килии — дали не бе най-добре веднъж завинаги да свърши с всичко това?
Ала само един поглед към котките бе достатъчен, за да прогони завинаги тази мисъл от ума му. Дори и да успееше да убеди сам себе си, че бързата смърт в пастта на някой тигър е по-добра от страховитото наказание, което Пук несъмнено му бе приготвил, Риджис никога нямаше да събере достатъчно смелост, за да го направи. Той бе свикнал да оцелява — винаги го бе правил — и не можеше да заглуши гласа на онази част от себе си, която отказваше да се предаде, независимо колко безнадеждно изглеждаше положението.
Затова, вместо да се предаде на отчаянието, Риджис остана неподвижен като статуя и съзнателно се опита да мисли за последните десет години от живота си, които бе прекарал далеч от Калимпорт. Това бяха години, изпълнени с приключения и опасности и той отново и отново се връщаше към тях, мъчейки се да почувства поне частица от възбудата и вълнението, които го бяха владели тогава — подобни мисли бяха единственият му шанс да устои на умората и да не заспи.
Защото, ако оставеше изтощението да надделее и се строполеше на пода, някоя част от тялото му неминуемо щеше да попадне в обсега на страховитите котешки лапи.
Не един пленник бе намирал смъртта си, след като някоя котка успяваше да докопа крака му и го завлечеше до решетките, за да го разкъса на парчета.
А онези, които не намираха смъртта си в Деветте килии, никога след това не успяваха да забравят гладния блясък в погледа на осемте чифта очи.
14
Танцът на змиите
Късметът беше на страната на пострадалия „Морски дух“ и пленения пиратски кораб — морето си оставаше спокойно, а вятърът хем духаше постоянно, хем не бе твърде силен за изпокъсаните им платна. Въпреки това пътешествието около Тетирския полуостров изглеждаше бавно и тягостно на четиримата приятели, за които всеки миг бе ценен — струваше им си, че всеки път, когато започнеха да се движат малко по-бързо, моряците откриваха някоя нова повреда в един от двата кораба и това отново ги забавяше.