Камъкът на полуръста
- Автор: Сальваторе Роберт Энтони
- Серия: Забытыя Каралеўства: Долината на мразовития вятър #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вяра Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на полуръста». Краткое содержание книги:
Използвайки вълшебна маска, с която скрива своя произход и раса, мрачният елф Дризт До’Урден се заема да спаси заедно с варваринът Уолфгар „сръчния“ си приятел. Един неочакван съюзник пристига точно, когато Ентрери залага своя капан. Но ще успее ли Риджис да се измъкне невредим?
Съмишлениците от Долината на мразовития вятър се сражават с пиратите от прочутия Саблен бряг, прекосяват пустинята Калимшан и се борят с чудовища от други равнини, за да спасят своя приятел и живота си.
„Камъкът на полуръста“ е вълнуващият край на трилогията „Долината на мразовития вятър“, от поредицата Forgoten Realms.
— Кажи ни повече за тази Калимска пустиня? — каза Уолфгар. — Какво е пустиня?
— Мрачна земя — отвърна Дюдермонт — ако четиримата приятели решеха да изберат този път, те трябваше да бъдат подготвени за изпитанията, които щяха да срещнат по него. — Дива пустош, в която изпепеляващият вятър неспирно пее злокобната си песен и навява облаци горещ пясък. Земя, където чудовищата властват над хората и където не един и двама злочести пътешественици са намирали жестока смърт от жажда, оставяйки след себе си само купчина бели кости, оглозгани от огромните, вечно гладни лешояди.
Четиримата приятели не изглеждаха особено стреснати от зловещото описание на капитана. Като оставеха настрани разликата в температурата, това място звучеше досущ като дома им, който бяха оставили далеч на север.
13
Разплата
Пристанището сякаш нямаше край. Бледосините води на Искрящо море бяха изпъстрени с платната на хиляди кораби, от която порта и да влезеше посетителят, щяха да са му нужни дълги часове, за да прекоси града, който сега се простираше пред тях.
Калимпорт, най-големият град в целите Забравени царства, се разстилаше в продължение на дълги мили и представляваше причудлива смесица от бедняшки коптори и внушителни храмове, великолепни палати и схлупени бараки, островърхи кули и ниски, сламени покриви. Това бе най-важното пристанище по южните брегове, а пазарищата му се простираха на площ, по-голяма от целия Град на бездънните води.
Ентрери прекоси кейовете и навлезе във вътрешността на града, водейки Риджис след себе си. Полуръстът, напълно завладян от силните чувства, които така добре познатите му миризми, гледки и звуци събуждаха у него, дори не се опита да се съпротивлява. За миг даже ужасът от предстоящата среща с Пук паша отстъпи място на хилядите спомени, които нахлуха в ума му при вида на мястото, което в продължение на десетилетия бе наричал свой дом.
Риджис бе прекарал цялото си детство тук — безпризорно сираче, което се скиташе из улиците, мъчейки се да докопа нещо за ядене и спейки свито на кълбо край огньовете, които останалите бездомници палеха в мразовитите нощи. Ала у полуръста имаше нещо, което му даваше преимущество пред останалите скитници. Още на тези години, младият Риджис притежаваше неоспорим чар, а късметът като че ли винаги беше на негова страна и му помагаше да се приземи на краката си дори и след най-страховитото падане. Мърлявите бездомничета, с които той се скиташе из улиците, изобщо не се учудиха, само многозначително поклатиха глави, когато един от многобройните бордеи на Калимпорт се превърна в новия дом на Риджис.
„Дамите“ се държаха мило с момчето, от него се очакваше да върши някои от по-леките домакински задачи и да готви. В замяна Риджис получи охолен живот, за който приятелите му от улицата можеха само да му завиждат и да мечтаят. Обитателките на бордея бързо разбраха какви заложби се крият у харизматичния полуръст и го представиха на човека, който щеше да стане негов учител и да го превърне в един от най-умелите крадци, подвизавали се някога из улиците на Калимпорт. Този човек се наричаше Пук паша.
Името на Пук му подейства като плесница, връщайки го по особено болезнен начин в жестоката действителност. Преди да избяга, Риджис бе любимият джебчия на пашата, неговата радост и гордост, ала това само още повече влошаваше положението на полуръста сега. Пук никога нямаше да прости предателството му.
Споменът за Пук нахлу с удвоена настойчивост в ума на Риджис и подкоси краката му, когато Ентрери тръгна по Улицата на разбойниците. В самия край на тази задънена улица се издигаше невзрачна дървена постройка с една-единствена олющена врата. Само че Риджис прекрасно знаеше какви несметни богатства се крият зад тази неугледна фасада.
И какви нечовешки ужаси.
Ентрери го сграбчи за яката и го повлече, без дори за миг да забавя крачка.
— Сега, Дризт, сега! — прошепна Риджис, молейки се приятелите му да са наблизо, готови да го спасят в последния момент.
Ала този път, знаеше полуръстът, молитвите му нямаше да бъдат чути. Този път бе затънал прекалено дълбоко и спасение нямаше да има.
Когато Ентрери и Риджис се приближиха до дървената постройка, пред тях се изпречиха двамина стражи, предрешени като обикновени скитници. Убиецът не каза нищо, но погледът му можеше да смрази кръвта и на най-смелия главорез.
Стражите очевидно познаваха Ентрери — единият светкавично отстъпи встрани, препъвайки се от бързане, а другият се втурна към вратата и затропа с всички сили. Незабавно се отвори малка шпионка и пазачът прошепна нещо на вратаря от вътрешната страна. Миг по-късно, вратата се отвори широко.