Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
— Вземи — каза той, — нека с това изкупя вината си, задето припомних на своя гост мъката на неговия живот!
Очите на Къдрокосия блеснаха от шеговития тон.
— О! О! Черните дробове на кучетата! Каква благина! Велики Токай-ихто! Сам ли ще трябва да изям всичко това?
— Да, сам, другарю мой от детските ни игри!
— Ако можеш — подхвърли непитан слабият Четансапа.
— Ако мога? Да изям двата черни дроба на кучетата? Аз ли? Ех ти, хилава тополо!
Чапа се престори на обиден от изказаното съмнение относно издръжливостта на стомаха му. За индианците време на време те се изпробваха кой може да изяде най-много дробове — един обичай, напомнящ по своему състезанието на белите да се напиват взаимно, докато паднат под масите.
— Сега ще видите колко бързо… — Чапа сграби с две ръце черните дробове и ги вдигна високо; отвори уста и нарочно, за смях, се ококори, сякаш очите му щяха да изскочат.
В този миг се случи нещо неочаквано. Черното куче направи висок скок и преди още къдрокосият боец да се опомни, захапа на два пъти, после излетя като светкавица от шатрата навън със свити уши. Отвън се чу сърдитото ръмжене, с което вълчото куче остави на земята останките от своите охранени за целта другари и започна да ги обикаля.
Присъствуващите избухнаха във весел смях, в който и Къдрокосия се включи от сърце.
— Изчезнаха! — рече той и отново и отново избухваше в смях над своето злощастие. — Изчезнаха! Истината е, че действително не можех да ги изям!
Сестрата на Токай-ихто хвърли укоризнен поглед на домакиня към Четансапа. И тя също като Шеф дьо Лу бе видяла как Четансапа бе дал знак на голямото вълчо куче. Сега тя извади в отговор на едно кимване на вожда още едно парче бизонски гърди от шиша, раздели го и подаде половината в една паница на Бобъра. Хитрецът седна още веднъж и веднага изряза месото от кокалите, за да го скрие на сигурно място в стомаха си.
— Ох, ох! — рече при това той, дъвчейки, — Токай-ихто е и си остава велик вожд.
Господарят на шатрата бе нагостил доволно не само старейшините и първенците на племето, но и госта с най-големия апетит. Най-после и двамата приятели Бобъра и Черния сокол напуснаха вождовата типи.
Представителят на племето делавари и Токай-ихто останаха сами.
Докато сестрата подаде на вожда една паница месо, за да се нахрани чак сега и той, гостът запуши лулата си.
Веселостта отново бе изчезнала от лицето на Токай-ихто. Той яде бързо, запуши още веднъж и наблюдаваше госта делавар ненатрапчиво, но Шеф дьо Лу все пак го забеляза и му се стори, сякаш младият дакота иска да му каже или да го попита още нещо. Двамата мъже, които седяха край огъня след голямата гощавка, бяха имали години наред еднаква съдба. Те бяха служили на белите мъже, далеч от своите племена. През това време двамата се бяха видели един-единствен път, и то съвсем за кратко; може би дори индианецът делавар изобщо не подозираше, че дванадесетгодишното момче, което бе видял на времето, е днешният вожд, който седеше срещу него. Ала у Токай-ихто отново изплуваха спомените за неговия живот на прокуден, за който той не разговаряше никога с мъжете от своето племе и със своите приятели. Една особена и извънредно важна обща черта го свързваше с останалия без родина делавар. Токай-ихто се бореше със себе си дали да отвори дума за това сега, но суровата сдържаност, която бе сковала цялото му същество, отново го възпря.
Жените покриха огъня и приготвиха постелите за остатъка от нощта. Шеф дьо Лу се отпусна изнурен и вдървен върху завивките и кожите, които сестрата на вожда преметна върху стойката му за спане. От напрежението през вечерта раната на гърба му се бе разлютила. Жените се оттеглиха заедно за почивка. Спалният триножник на вожда остана неизползуван. Токай-ихто се загърна в една стара, износена завивка от бизонова кожа и легна пред вратата на шатрата. На това място чергилото още беше отметнато нагоре и подпряно високо на един чаталест прът, така че леденостуденият нощен въздух влизаше в шатрата. Охитика, вълчото куче, се беше върнало. Свито на кълбо, то представляваше удобна възглавница за своя господар.
Гостът делавар погледна към спящия домакин. Видя само тъмните очертания на тялото му, дишането му изобщо не се чуваше. Навън шумолеше реката. Две самотни флейти нареждаха в пролетната нощ своята мелодия с прости, повтарящи се непрекъснато звуци. Това беше любовната песен на двамата бойци, които Уинона, сестрата на вожда, не искаше да чуе. Песента беше хубава като чудната прелест на пролетните цветове сред суровата степ и отекна дълбоко в сърцето на госта делавар. Мрачният съгледвач Тобиас отдавна не бе поглеждал никаква жена. Заедно с името Вождът на вълците и спомените за гордото племе делавари обаче у него се събудиха мъжките чувства, предизвикани от обаянието на една истинска дъщеря на прерията. Непризнатите чувства към девойката се прехвърлиха несъзнателно в скрито приятелско чувство към брата, който бе спасил живота на съгледвача. Шеф дьо Лу тайно бе огорчен от натиска, който уважаваните бойци на племето искаха да упражнят върху младия си вожд. Те искаха да го изпратят като парламентьор при белите мъже, на чиито намерения Токай-ихто явно никак не се доверяваше. Шеф дьо Лу се надяваше, че утре съветът на старейшините ще вземе решение в полза на Токай-ихто.