Прокълната нощ

– Коя си ти? – внезапно попита женски глас.

Изтръгната от мислите си, Ашлин се обърна рязко. Даника и три други жени на възраст от седемдесет до двадесет и нещо се взираха в нея със загриженост и страх. Боже мой! Мадокс държеше четири жени заключени? Това да не беше харем на безсмъртен?

„Е, ти имаш подходящ костюм.“

Даника пристъпи напред.

– Тя е болната. Тази, която аз… – тя се покашля, – излекувах.

– Благодаря ти – каза Ашлин тихо. Не беше сигурна какво друго да каже на тази непозната, която не беше непозната.

Даника кимна.

– Изглеждаш по-добре – погледът ù обходи Ашлин, преди очите ù да се присвият подозрително. – Като по чудо, ако трябва да бъда честна.

– Иска ми се да мога да го обясня, но не мога. След като гаденето премина, силите ми се върнаха. Изглежда „малките камъчета“ свършиха работа, все пак. – Ашлин също огледа Даника. – Ти също изглеждаш по-добре. Изгубила си онзи прекрасен зеленикав оттенък.

– За първи път яздих мъж, за да донеса болкоуспокояващи. – Даника постави ръце на хълбоците си. – Какво те води в Страшния замък? И ти ли беше отвлечена?

Ашлин нямаше време да отговори.

– Кои са тези хора? – попита малко по-голямото момиче, което имаше прилика с Даника. – Какво са те? Даника каза, че един от тях имал крила.

Ако все още не знаеха, Ашлин не беше тази, която ще им каже.

Почти без да изчака, най-старата от групата попита:

– Знаеш ли как може да се излезе оттук?

Всички жени я приближиха, докато говореха, и я обградиха в кръг. Гледаха я с надежда, сякаш тя държеше всички отговори и можеше да ги спаси от най-противната съдба.

Ашлин вдигна ръце с дланите напред.

– По-полека! – Отвлечена, беше казала Даника. Защо Мадокс беше направил такова нещо? – Има ли някоя сред вас, която да е Ловец или Стръв? – всеки път, щом Мадокс кажеше тези две думи, в гласа му имаше погнуса.

– Тоест дали сме ловци на съкровища? Или стръв на кукичката? – Лицето на Даника беше объркано, но в зелените ù очи имаше твърд блясък. – Не.

– Нямам представа. Надявах се някоя от вас да знае. – Гласовете от миналото започнаха да си проправят път в ума ù. Един разговор след друг. – Не! Не отново! – Тя усети как пребледнява и топлината се изпарява от кожата ù, оставяйки само студена, трепереща черупка. „Дишай! Просто дишай!“

– Мисля, че отново ù става лошо – каза Даника загрижена. – Можеш ли да стигнеш до леглото? – попита тя Ашлин.

– Нне. Искам само да седна.

Внезапно чифт ръце се настаниха върху раменете ù, притискайки я към пода. Ашлин се подчини – краката ù бяха твърде слаби, за да я удържат. Треперейки, тя пое въздух в дробовете си.

Те ще ни убият.

Трябва да избягаме.

Как? – истеричен смях.

Ако трябва да скочим от прозореца, ще скочим. Те искат да ни заразят с някаква болест.