Персевал, или Разказ за Граала

и рекла на сестра си: — Виж ти на какъв герой държиш! Я погледни сега къде е твоят мил! Хвали го де! [5536] Нали безспорно права бях, когато вчера ти твърдях, че има тук и по-добри. В това се всеки увери. [5540] Веднага взела да крещи голямата: — Ще млъкнеш ти сега, негоднице, мръснице, защото от една плесница [5544] главата ти ще се завие. — Защо, за бога, ще ме биеш? Аз само истина говоря! Нали видяха всички хора [5548] как Мелиан бе повален от коня, а сега, сразен, лежи, не можейки да стане. Дори със риск бяс да те хване, [5552] аз всичко ще повторя пак: та кой ли тук не вижда как сега е проснат на земята и само мърда със краката! [5556] Голямата била готова да я удари, но отново събралите се я възпрели. Тогава дамите видели [5560] да приближава тъкмо оня млад рицар, който водел коня. Щом той девойката открил, веднага й го подарил, [5564] а тя от радост засияла и благодарности предала за своя рицар, който бил тъй смел, че Мелиан сразил. [5568] Той можел всеки друг да снеме за миг от бойното му стреме, ако противникът желае със него да се запознае [5572] чрез меч във рицарски двубой. Като че ли за пръв път той увлечен по конете бил и даже четири пленил. [5576] И както всеки е разбрал, той Мелиановия дал в дар на Тибо на дъщерята. Със втория зачел жената [5580] на мъдрия васал. Най-сетне Говен за подходящо сметнал останалите да дари на неговите дъщери. [5584] Турнирът свършил и Говен бил за герой провъзгласен, а още не било обяд. На влизане в самия град [5588] подир прославения рицар проточила се върволица от хора — искали да знаят какъв е той, от кой ли край е. [5592] Но щом от тях очи отвърнал, любимата девойка зърнал, а тя до него приближила, за стремето се уловила [5596] и казала; — Не зная как сега, сеньор любим и драг, да ви благодаря. — Тогаз, щом чул приятния й глас, [5600] той рекъл: — Мила моя, знай, че няма тъй далечен край, от който да не се завърна. Света, щом трябва, ще обърна. [5604] Дори когато остарея и ми косите побелеят, аз пак ще съм все тъй готов, когато чуя твоя зов, [5608] при теб да дойда на мига на помощ да се притека. — Сполай ви много! — рекла тя. Тогава нейният баща, [5612] понеже всичко бил видял, се приближил и настоял пред рицаря да му гостува и във дома му да нощува, [5616] признавайки си, че желае и името му да узнае. Поканата му не приел Говен, ала за нужно счел [5620] да отговори на въпроса: — Сир, името Говен аз нося. Щом някой иска да го знае, не ще го крия — да, това е. [5624] Но ако никой ме не пита, тогава просто предпочитам да си мълча. — Щом туй разбрал, Тибо направо засиял [5628] от радост и повторил пак: — Сеньор, та аз не виждам как поканата ще отклоните. Не бива днес да си вървите. [5632] Повярвайте, такава чест на рицар като вас до днес все още аз не съм отдавал. Тибо не спрял да настоява, [5636] но не склонил добрия рицар. Тогава милата девица със госта се съобразила, за сбогом го благословила, [5640] към него ниско се навела чак до краката му и взела да ги целува… На Говен тя казала с тон най-почтен, [5644] че е направила така, защото иска отсега, където и да се окаже (и в най-далечния кът даже), [5648] той да си спомня все за тоя момент. — Не бой се, мила моя! — спокойно рекъл й Говен. — Ти винаги ще бъдеш с мен, [5652] в които и да съм предели109. Те сбогом след това си взели и тези, дето там стояли, от все сърце му пожелали [5656] късмет, осланяйки се Богу.