Глутница ангели

— Мале! — възкликнах най-чистосърдечно.

Ако не броим пункциите на гръбначния стълб, Стоунхендж е сред думите, които пробуждат у всекиго злокобна тръпка. Стоунхендж си е самото въплъщение на загадъчното и необяснимото, или простичко казано, на всичко шантаво. Той ни свързва с нашето минало, с част от нас като вид, която вероятно никога няма да проумеем.

Помня един ден на снимачната площадка на предпоследния филм в първата ми актьорска кариера. Беше филм на ужасите с мижав бюджет, разказ за призраци, където действието уж се развиваше в Англия, но всъщност си беше снимано в доброто старо царство, наречено кинопавилион. Хлапакът, който бе написал сценария и го поставяше, нямаше пари за прилична продукция, затова пък си беше истински режисьор с неподправен талант. Жалко, че загина при автомобилна катастрофа. Бе убедил Питър Кушинг43 да вземе една роличка, и то, кажи-речи, без хонорар. Кушинг се държеше като истински джентълмен, затваряше си очите за всички безобразия, разиграли се на онова, което би трябвало да мине за декор, без дори да го прави на въпрос. Най-малкото до деня, когато режисьора го прихвана нещо и той се хвърли да преправя сценария така, че в него да се говори ни в клин, ни в ръкав за Стоунхендж.

— А, не — отсече Кушинг. — За теб това може и да е купчина стар камънак, но за някои от нас той наистина значи много.

Сега, след като видях от билото на хълма каменния кръг, го разбрах.

Едно от любопитните неща за кръга е, че колкото повече се приближаваш, толкова по-малък ти се струва. Може да беше и от ъгъла, от който слизахме, но освен това докато лъкатушехме надолу по баира, Стоунхендж ми се видя и далеч не така внушителен. Кръгът е разположен току до главното шосе и всеки, който минава оттам, намалява скоростта, за да го позяпа, а доста от автомобилите отбиват от главния път и поемат към него.

Шобан подмина отбивката.

— Няма ли да спрем? — учудих се аз.

— Защо? — отвърна Паху.

— Искаш ли да спрем, Марти?

Извърнах се и загледах как кръгът изчезва зад нас. Стрелнах с очи Ума.

— А не трябва ли да спрем?

— Нямаме причина да се отбиваме. Скоро ще спрем, но на място недалеч от Удхендж.

— Удхендж ли? — изненадах се аз и пак се почувствах в небрано лозе. — Е, ще се задоволя и с това, макар че все едно не съм успял да вляза на прожекцията на филм, който съм искал да видя. Или съм получил някаква мижава утешителна награда в телевизионна игра…

Ума въздъхна и ме погледна. Каменният кръг вече не се виждаше.

— Стоунхендж е невероятно място — каза ми тя — и стига да разполагахме с повече време, щяхме да спрем, за да му се понаслаждаваш и да усетиш неговото чудо. Сега обаче имаме други цели и за тях Стоунхендж има същата стойност, както крайпътно кафене.

— С тази разлика, че в кафенето поне можеш да пийнеш чаша хубаво кафе — добави Шобан.

— Нещо не разбирам — рекох аз. — Нали това е най-святото от всички свети места на езичеството? Мислех, че обикаляме местата, където е съсредоточена свръхестествена енергия. А Стоунхендж е нещо като „Юрски парк“ за всички посветени.