Глутница ангели
- Автор: Ръсел Джей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Глутница ангели». Краткое содержание книги:
Тръгнахме да излизаме от Кентърбъри, но не по главното шосе, а по страничните улички и пресечки. Пъплехме като костенурка, мен обаче ме домързя да го правя на въпрос. Благодарение на отворените прозорци, на топлото слънчице и на Паху, който беше кротнал, влязох криво-ляво в ритъма на пътуването. Дори гадното ми настроение започна малко по малко да се изпарява, макар че бе едва девет и половина сутринта. Бяхме пътували половин час, когато се сетих, че не знам къде отиваме.
— И сега какво? — поинтересувах се аз.
— Отиваме на запад — каза през рамо Ума.
Четеше сутрешния вестник. Опитам ли се да чета в кола, и веднага ми се повдига. Дори сега, докато я гледах как чете, ми се придрайфа.
— До точно в Корнуол, в градче на име Тинтаджъл. Там се намира второто основно средоточие на лей-линии, което трябва да посетим.
— Върхът! А после?
— Шотландия, ако всичко върви по план. Градче на име Дуорфай Стейн съвсем на север. Но да не изпреварваме събитията, Марти. Това не е шега работа.
— Далеч ли е този Тинтаджъл?
Ума погледна Шобан.
— Четиристотин и осемдесет километра?
Ирландката вдигна рамене.
— Горе-долу толкова. Няма добър пряк път, затова вероятно ще се клатушкаме цели шест часа с тази купчина старо желязо. Сигурно ще искаш и да спираме, нали?
— Да.
— Не бързаме за никъде, важното е да стигнем преди мръкнало. Наслаждавай се на гледките, Марти. Тук ще видиш нещо, които повечето туристи в Англия нямат възможност да разгледат. Имаш възможност да се запознаеш със страната такава каквато е.
— Късметлийче момче съм си — смотолевих аз.
Ума ми се свъси в огледалото за обратно виждане и пак се зачете във вестника.
Е, може би още бях вкиснат, не знам.
Накрая все пак успях да задрема на задната седалка. Оглушителното стържене в двигателя на малката бричка и това, че тя сякаш нямаше амортисьори и се тресяхме като кораб в бурно море, също действаха по свой си начин приспивно. Събудих се чак когато спряхме и смаян видях, че съм спал близо два часа. И слава богу, не съм сънувал кошмари.
— Какво става? — попитах през прозявка.
Шобан и Паху вече бяха слезли от колата да се поразтъпчат.
— Обяд! — оповести Ума.
Посочи ресторантчето от другата страна на пътя. Върху табелата имаше изненадващо красива и подробна рисунка на тъжна старица, притиснала до гърдите си празна рамка за снимки. Ресторантът се казваше „Неудържаното обещание“.
— Страхотно — казах аз. — Ще си поръчам една сърцераздирателна супа.
— Провинциалните ресторанти често пъти са много добри, Марти. Ще видиш.
Слязох от автомобила и последвах другите през пътя. Още влезли-невлезли, Ума и Паху хукнаха към тоалетната, а аз се настаних странично до Шобан на бара. Доколкото виждах, барманът не бе в див възторг, че ни вижда — то оставаше да е! — но единственият друг посетител беше беззъб дядка в мушама, който си мърмореше нещо в ъгъла. Виж, съдържателят се израдва, че ще ни прибере зелените парички. (Всъщност тук те са оранжеви и сини, но все тая, парите са си пари!)
Грабнах си халбата „Стела Артоа“ и един лист с менюто и избрах масата до прозореца. Шобан ме последва, но не седна. Изчака Ума и Паху да се върнат и също заситни към лесбийското стайче. Беше поръчала чай на Ума и горчива бира на Паху, а на себе си — минерална вода с лимон.
Паху вдигна халбата и огледа течността.
— Пил ли си си някога пикнята? — поинтересува се той.
Тъкмо бях отпил юнашка глътка от бирата и както би могло да се очаква, изпълних онова, което в Индустрията е известно като прецакан дубъл — поне така ми е казвал Луис Най. Успях все пак да се обърна, преди да блъвна бирата, която подмина на сантиметри Ума, но затова пък обля стъклото на витрината. Извърнах се към бармана, който, иска ли питане, бе видял всичко и ме изгледа кръвнишки. Избърсах халбата със салфетката, но бирата в никакъв случай не може да замести препарата за миене на прозорци. Проверявал съм. За късмет гледката и бездруго не бе от най-вълнуващите.
— Страшно съм ти благодарен — казах аз на Паху.
— Извинявай — отвърна той през смях.
Ума се мъчеше как ли не да не прихне. Само ние с бармана не виждахме нищо смешно.