Зовът на кукувицата

– Защо? – поиска да узнае Луси и се дръпна назад, за да го пусне вътре.

– Пак криза със сестра ѝ. Къде е Джак?

– Навън с другите. Слава богу, че спря да вали, иначе трябваше да ги държим в къщата – отвърна Луси и го поведе към задната градина.

Завариха тримата му племенници да вилнеят из обширната морава с още двайсетина момчета и момичета в празнични дрехи, съпровождайки с писъци някаква игра, която се състоеше в тичане до портички за крикет със залепени върху тях картинки на различни плодове. Родители помагачи стояха под слабото слънце и пиеха вино от пластмасови чаши, а Грег, съпругът на Луси, обслужваше айпод, поставен върху грубо скована дървена маса. Луси подаде на Страйк светла бира и почти веднага се отдели от него, забързана да вдигне най-малкия от тримата си синове, който беше паднал лошо и сега ревеше с цяло гърло.

Страйк никога не бе искал деца; беше едно от нещата, за които бяха в съгласие с Шарлот и основна причина предишни негови връзки през годините да не просъществуват. Луси не одобряваше отношението му и причините, с които той го обосноваваше; тя винаги се ядосваше, когато житейските му цели се различаваха от нейните, сякаш имаше чувството, че той осъжда решенията и избора ѝ.

– Как я караш, Корм? – попита Грег, който бе предал контрола над музиката на друг баща. Зетят на Страйк беше специалист по количественостойностни сметки в строителството и тъй като винаги се колебаеше какъв тон да възприеме към Страйк, беше се спрял на комбинация от заядливост и агресивност, която дразнеше Страйк. – Къде е красавицата Шарлот? Да не сте се разделили пак? Ха-ха-ха. Вече ви изгубих дирите.

Едно от по-малките момиченца беше блъснато и Грег побърза да се притече на помощ на майката да се справи с още сълзи и петна от трева. Играта продължаваше сред шум и хаос. Най-сетне беше излъчен победител; последваха нови сълзи от подгласника, който трябваше да бъде умирен с утешителна награда от черния чувал, поставен до хортензиите. След това бе обявен втори кръг на същата игра.

– Здравейте! – възкликна едра жена на средна възраст и се приближи към Страйк. – Вие трябва да сте братът на Луси.

– Да – потвърди той.

– Чухме за злополуката с крака ви – заяви тя и се втренчи в обувките му. – Луси ни държи в течение. Виж ти, човек не би отгатнал. Изобщо не забелязах да куцате, като пристигнахте. Не е ли удивително какво постигат в наши дни? Сигурно сега тичате дори по-бързо, отколкото преди!

Може би тя си представяше, че има под панталоните си протеза от карбонови влакна като параолимпиец. Отпи от бирата си с насилена невесела усмивка.

– Вярно ли е? – попита тя и го заоглежда с нескрито любопитство. – Наистина ли сте син на Джони Рокъби?

Нишката на търпението на Страйк, без той да го съзнава, се бе опънала до краен предел и ето че се скъса.