Синьо злато
- Автор: Касслер Клайв, Кемпрекос Пол
- Серия: NUMA Files #2
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: Венус прес
- ISBN: 954-780-008-6
- Переводчик: Александър Владовски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Синьо злато». Краткое содержание книги:
Ръководителят на специална група при Националната агенция за морско и подводно дело Кърт Остин започва разследване, по повод неочакваната смърт на стадо изчезващ вид китове, което го завежда в Мексико. Там някой прави опит да отпише завинаги него и миниподводницата му. В същото време, престъпна банда бракониери в пищната зеленина на Южна Америка, не се спира и пред убийства, преследвайки целта си — кражба на лековити растения за милиони долари.
Остин погледна часовника си. Не смяташе да се връща в НАМПД преди да мине обяд.
— Благодаря за съвета! Ще видя дали няма да я открия.
Върнаха се в регистратурата и издириха името и адреса на жената. Бе направила внушително дарение на центъра, в памет на мъжа си. Остин благодари и пое на юг, след предградията на Вашингтон, докато околността доби по-селски вид. На адреса се оказа голяма, двуетажна и натруфена къща, във викториански стил. Отпред беше паркирана кола. Остин се изкачи по стълбите и позвъни. Атлетично сложен мъж на около петдесет години отвори вратата.
Кърт се представи и каза:
— Търся мисис Филис Мартин. Това ли е къщата?
— Да, това е домът на Мартин. Но ме е страх, че идвате малко късно. Майка ми се помина преди няколко седмици.
— Много съжалявам да го чуя! — каза Остин. — Надявам се, че не съм ви попречил.
— Ни най-малко. Аз съм неин син. Бъз Мартин. Имам да свърша тук някои неща около къщата. Може би, ще мога да ви помогна.
— Възможно е. Аз работя за НАМПД. Националната агенция за морско и подводно дело. Правя някои исторически проучвания върху летящото крило и се надявах да поговоря с майка ви за вашия баща.
— НАМПД не се ли занимава с морски науки?
— Така е, но може да се окаже, че темата има отношение към нашата работа.
Бъз Мартин изгледа продължително Остин.
— Наистина не ми пречите! Радвам се да поговоря с вас! Седнете на шезлонга на верандата. Аз работех в мазето и малко свеж въздух ще ми е от полза. Току-що направих кана айскафе.
Влезе вътре и след няколко минути се върна с две чаши, от които ясно се чуваше дрънчене на лед. Седнаха на два шезлонга. Мартин се загледа към високите дъбове, засенчили поляната.
— Тук съм израсъл. Не съм идвал често насам, поради семейни и професионални задължения. Имам самолетна чартърна служба край Балтимор. — Отпи от кафето. — Но стига за мен. Какво искате да ви кажа за моя баща?
— Всичко, което си спомните и което би могло да хвърли светлина върху загадките около летящото крило, което е пилотирал.
Лицето на Мартин светна като фар. Стисна двете си ръце.
— А-ха, знаех си, че един ден тайната ще излезе наяве.
— Тайната?
— Именно — отвърна Мартин с горчивина. — Цялата тая работа около договорката с баща ми и измислената злополука.
Остин усети, че ще научи повече, ако говори по-малко.
— Разкажете ми, каквото знаете!
Подканването беше излишно. Мартин дълги години бе чакал да го изслуша приятелско ухо.
— Извинете ме! — дълбоко въздъхна той. — Това се е трупало дълго време. — Той се изправи и отиде до края на верандата. Лицето му беше изкривено от мъка. Пое дълбоко въздух няколко пъти, за да овладее чувствата си. После приседна на парапета и започна своята история.
— Баща ми почина в 1949 година. Според майка ми, при изпитание на едно от новите летящи крила. Имало е дефекти в проекта и непрекъснато се туткали ту около един проблем, ту около друг. При един полет самолетът се преметнал и той не могъл да го овладее. Загинал при катастрофата. Аз бях седемгодишен.
— Сигурно е било ужасно за вас.
— Бях доста малък — отвърна той. — Всичко ми беше интересно. Всички тия лъскави униформи, послание от президента. Така или иначе, не виждах баща си често. През войната, повечето време го нямаше. — Спря за миг. — Всъщност, истинският удар дойде, когато разбрах, че не е мъртъв.
— Искате да кажете, че баща ви не е загинал в катастрофата?
— Изглеждаше в добро здраве, когато го видях на гробището „Арлингтън“.
— Имате предвид, когато го видяхте в ковчега?
— Не, той наблюдаваше погребението отстрани.
Остин се вторачи в лицето на Мартин, без да е сигурен, какво очаква да види там.
Като не забеляза признаци на безумие, той каза:
— Бих искал да ми разкажете за това!
Мартин се усмихна широко.
— Чакам повече от четиридесет години да чуя от някого тия думи. — Той се загледа в пространството, сякаш можеше да види сцената на някакъв въображаем екран. — Още си спомням подробностите. Беше през пролетта и над нас се стрелкаха червеношийки. Спомням си как се отразяваше слънцето в копчетата на униформите, миризмата на прясно окосена трева и на пръст. Стоях край ковчега, до майка си, държах я за ръка и се пържех в костюма си, защото беше страшно горещо и яката ме стягаше. Свещеникът говореше и говореше с монотонен глас. Всички погледи бяха приковани в него. — Пое си дъх, заровен в спомените. — Забелязах някакво движение, може би птичка и погледнах встрани от тълпата. Един мъж се подаваше иззад някакво дърво. Беше облечен в черно. Бе твърде далеч, за да различа чертите му, но не можеше да го сбъркам. Имаше една много особена стойка. Изкривен върху единия си крак. Стара травма от футбола.