Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Я виж ти — чух да казва Дара, погледнах към нея и забелязах, че тя също е въоръжена с нож и тризъбец. — Какво прави копеле като теб на такова очарователно място?
— Разчиствам хищниците около сина си, както сама виждаш — отвърна гласът, който някога ми бе разказал една предълга история, включваща няколко варианта на една и съща автомобилна катастрофа и цял куп генеалогични гафове.
Тя се втурна към мен, но Коруин се наведе, прихвана тялото ми под мишниците и ме измъкна от кръга. После огромното му черно наметало се люшна като плаща на матадор и я покри. Дара изчезна в неговите дебри, точно както Джулия и Корал се бяха стопили преди това под „крилете“ на нейното наметало. Той ми помогна да се изправя, после взе плаща си от земята, изтупа го прахта, метна го на раменете си и го прикрепи с една сребърна роза. Огледах го внимателно, за да се убедя, че зъбите му са си съвсем нормални, а в ръцете си не държи абсолютно нищо.
— Четири от пет — отбелязах аз на свой ред, докато оправях дрехите си. — Колкото и истинско да изглежда всичко наоколо, все пак си мисля, че това е чиста проба алегория. А ти как успя да надделееш над канибалската атмосфера, която витае наоколо?
— Всъщност — започна той и изтегли едната от сребристите ръкавици от колана си — аз никога не съм бил твой истински баща. Малко е трудничко да бъдеш баща на дете, за което дори не знаеш, че се е родило. Затова и не искам нищо конкретно от теб.
— Мечът на колана ти прилича доста на Грейсуондир — казах аз.
Коруин кимна.
— На теб също ти свърши добра работа.
— Мисля, че съм ти задължен за това. Сигурно не би могъл да ми отговориш дали ти ме измъкна от онази пещера?
— А, не, защо, аз си бях.
— Разбира се, че ще ми отговориш така.
— Не виждам какъв би бил смисълът да те лъжа. Внимавай! Стената!
Обърнах се и видях, че една солидна секция от зида е на път да се стовари върху нас. Коруин ме блъсна и аз отново се озовах прикован към пентаграмата. Чух трополенето на камъните, надигнах се и понечих да се отместя още по-встрани, когато нещо се сгромоляса върху главата ми.
Събудих се в Коридора на Огледалата. Лежах по лице, подпрял чело на дясната си ръка, а в лявата стисках правоъгълен камък. Наоколо отново се носеха ароматите на свещите. Надигнах се, за да се изправя, и усетих болката в двете си рамена и в лявото си бедро. Огледах ги набързо и открих, че и на трите места има пресни рани. Е, значи разполагах с поне едно доказателство за необичайното си приключение, макар да не чувствах особено облекчение от това.
Изправих се и закуцуках към покоите си.
— Къде беше? — извика Рандъм от горния етаж.
— А? Какво искаш да кажеш? — обадих се аз.
— Ти продължи нагоре по коридора, а там няма нищо.
— Колко време ме нямаше?
— Около половин минута или нещо такова.
Размахах камъка, който все още носех в ръката си.
— Видях това на пода и се зачудих какво ли би могло да бъде.
— Поредният спомен от сблъсъка на Силите най-вероятно — каза Рандъм. — Паднал е от някоя стена. Много от арките са облицовани с такива камъни.
— А, така ли — промърморих аз. — Ще се видим след малко, преди да тръгна за Кашфа.
— Гледай пак да не забравиш в бързината — отбеляза натъртено Рандъм и аз се вмъкнах в покоите си през дупката в стената.
Забелязах, че една от стените също си е отишла — тази, която разделяше моя апартамент от прашасалото бивше обиталище на Бранд. Огледах пода пред отвора. Да, наистина имаше доста камъни досущ като моя. Наместих го в едно от празните гнезда на облицовката и той пасна идеално, но когато след това се опитах да го измъкна, почти не помръдна. Дали го бях донесъл наистина като спомен от онзи изчанчен ритуал? Или може би го бях грабнал несъзнателно от дворцовите отломки?
Обърнах се, свалих наметалото и съблякох ризата си. Да. Наистина по дясното ми рамо имаше следи като от пробождане с тризъбец, на лявото като от животинско ухапване. На левия крачол на панталона ми пък имаше петно от засъхнала кръв.
Изкъпах се, измих си зъбите, сресах се и превързах бедрото си и лявото си рамо. Благодарение на семейния метаболизъм само след едно денонощие от раните нямаше да остане и следа, но все пак не ми се щеше някое неочаквано натоварване да ги отвори отново, за да оплескат с кръв чистите ми дрехи.