Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Надигнах се внимателно, преодолявайки последните няколко сантиметра, и надникнах през една от цепнатините. Полуразрушената постройка напомняше доста за църква. Покривът се бе сринал, но отсрещната стена беше почти толкова запазена, колкото и тази, на която бях увиснал. Вдясно, върху леко повдигната площ, забелязах олтар, който определено помнеше и по-добри времена. Каквато и да се бе случило на това място, доста време бе изминало оттогава, тъй като всичко наоколо бе покрито с пълзящи лози и бурени, поникнали сред остатъците от срутения покрив, катурнатите пейки и падналите колони.
Право пред мен, насред едно разчистено петно на пода, бе очертана пентаграма. На всеки от върховете на звездата бе застанала по една фигура, обърната с гръб към центъра на кръга. В петте пресечни точки на линиите гореше по един забит в пръстта факел. Всичко това ми заприлича на странна вариация на един от познатите ми ритуали за призоваване, така че се зачудих защо участниците не са по-добре защитени и защо не обединяват силите си, вместо да изпълняват ролите си независимо един от друг. Трите фигури, които виждах добре, бяха обърнати с гръб към мен, а от другите две не виждах почти нищо, тъй като стената ги скриваше от погледа ми. Някои от гласовете бяха мъжки, други женски. Един от тях пееше, други два мърмореха монотонно, а последните два като че ли говореха нещо с неестествен, приповдигнат тон.
Надигнах се малко по-нагоре, опитвайки се да зърна лицата на обърнатите към мен участници в ритуала. Струваше ми се, може би заради усещането за нещо познато в цялата обстановка, че ако разпозная поне един от тях, всичко тутакси ще ми се изясни.
Друг въпрос, който живо ме интересуваше, беше — какво се опитваха да призоват? Бях ли в безопасност, покатерен на тази стена в непосредствена близост, в случай че насред кръга изникне нещо твърде необичайно? Въобще не бях убеден, че всичко долу си е по местата. Надигнах се още малко. Усетих как центърът на тежестта ми се премести и установих, че се движа, без да прилагам каквото и да е усилие. Миг по-късно вече бях осъзнал какво става — стената беше на път да се срине заедно с мен право в центъра на събитията. Опитах да се отблъсна от стената, разчитайки, че след като падна, ще успея да се претърколя и да хукна накъдето ми видят очите. Но вече беше твърде късно. Успях само да се отделя от стената, но не и да убия инерцията, която вече бях набрал.
Никой от тях не помръдна въпреки мазилката, която се сипеше върху главите им, и аз най-после долових няколко разбираеми думи.
— … призовавам теб, о, Мерлин, да изпаднеш в моята власт сега! — напяваше едната от жените.
Да му се не види и ритуалът, си помислих, докато „изпадах“ в центъра на пентаграмата. След миг вече лежах проснат по гръб, с разперени крака, ръце, прибрани към тялото, и — слава Богу — без някакви сериозни контузии. Като човек, падал доста често в живота си, при това от най-различни места, бях развил доста добър усет към подобен сорт упражнения. Пламъците на факлите лумнаха ярко около мен за няколко секунди и след това отново се кротнаха. Петте фигури не бяха помръднали от местата си. Опитах се да стана и установих, че не мога. Чувствах се така, сякаш бях залепнал за пода.
Фракир ме бе предупредила твърде късно и сега просто не можех да се сетя как бих могъл да я използвам. Нямаше смисъл да я насочвам срещу някой от петимата, за да му създаде трудности с дишането, тъй като в това време другите четирима можеха лесно да ми видят сметката.
— Въобще не е в стила ми да се изтърсвам без предварителна уговорка — казах, — освен това ми е повече от ясно, че съм попаднал на частно парти. Тъй че ако някой от вас бъде така добър да ме освободи, аз ще си продължа по пътя, без да се помайвам…
Фигурата, застанала до левия ми крак се обърна и ме погледна втренчено. Беше жена, облечена в синя роба, но този път без маска на зачервеното си от огъня лице. Тя се усмихна напрегнато, после облиза устните си и усмивката й изчезна. Оказа се, че е Джулия, при това стиснала нож в дясната си ръка.
— Все същият тарикат — каза тя. — С готов отговор за всяка възможна ситуация. Добро прикритие за нежеланието ти да се обвържеш с каквото и да е или с когото и да е. Дори с хората, които те обичат.