Есенната република [bg]

— Така ли? Ха. Щеше ми се да се бях сетил за това. Но не съм. Повиших го, защото обстоятелствата го налагаха и той е един от малкото хора, на които вярвам напълно. — Той въздъхна и изостави темата с махване на ръката си, като устоя на подтика да каже още нещо. Все още не одобряваше връзката им, но вече не смяташе, че му е работа да се меси. — И като стана дума, повишавам те.

Влора замига насреща му.

— Простете?

— Казах, че те повишавам. До полковник всъщност. Засега ще си по специално назначение като Олем, но възнамерявам да те сложа начело на твой собствен полк преди края на войната.

— Не разбирам. Не съм направила нищо, за да го заслужа.

— Не си? Капитане… имам предвид полковник, прекарах последните два дни в четене на доклади относно битката и действията ти. Били са, с една дума, брилянтни.

— Аз единствено следвах вашите инструкции — тихо каза Влора.

— Никой план не е идеален. Дори моите. Над дузина критични ситуации са изисквали вниманието ти, без да можеш да разчиташ на моето наставление, и с всяка от тях си се справила точно както бих постъпил и аз. В случая, в който си изпратила две роти на помощ на наемническия лагер, си се справила дори по-добре. Аз щях да ги оставя да се пържат, след което да разчистя бъркотията веднъж щом хаосът утихне, което щеше да е грешно.

Тамас не смяташе да продължава, но думите просто се изсипаха от устата му.

— Това са, разбира се, необичайни обстоятелства. През последните месеци изгубихме много офицери, и то не всички поради смърт или раняване. — Предателството на Хиланска и кражбата и бягството на Кет все още го глождеха. — През следващата седмица ще последват още стотици повишения и ти няма да си единствената, която ще прескочи някой ранг. Винаги съм смятал да държа барутните си магове като стрелци и войници, но сега виждам, че трябва да повиша онези с талант.

— Андрия също трябва да бъде повишен.

— Ще бъде. Веднага щом пристигне с краля на Делив. Но Андрия е твърде невъздържан. Твърде отмъстителен. Винаги се е справял по-добре с малки групи, поради което и пое кабалата след Сабон. Но ти винаги си имала таланта да виждаш нещата в пълнота и онзи ден го доказа.

— Благодаря, сър.

Тамас кимна.

— Тази война още не е спечелена, полковник. Дотогава, недей да ми благодариш.

Те постояха известно време в мълчание. Влора заговори първа:

— Сър?

— Да?

— Може ли да вървя?

— О. О, да! Върви. Чакай, вземи. — Тамас постави златните кюлчета в ръката ѝ и сви пръстите ѝ около тях. Изведнъж почувства силен порив да се приведе и да я целуне нежно по челото, благословия към дъщеря, но се сдържа достатъчно дълго, та в следващия миг тя да се хвърли напред и да го прегърне. Той установи, че също я прегръща. После Влора си тръгна и Тамас остана загледан след нея.

— Ъм, сър — каза глас.

Тамас се обърна и откри някакъв секретар да изчаква наблизо.

— Какво има?

— Инспектор Адамат ви очаква.

— А, да. Разбира се. Идвам веднага. — Той хвърли последен поглед в посока на Влора, но тя беше изчезнала.