Есенната република [bg]

По лицето на Бо личеше дирята от сълза. Той я изтри веднага щом забеляза, че Нила го гледа.

— Защо ще те карат да правиш подобно нещо? — попита тя. Жестокостта на случката я удивляваше. Да накараш четиринадесетгодишно момче да убие хладнокръвно…

— За да закоравея. Да ми покажат какво в действителност представлява животът в кралската кабала. Опитах се да избягам седем или осем пъти. Доста ме биха и заради това. Бях обучаем на самия предводител на кралската кабала и той каза, че няма да остави талантът ми да отиде на вятъра само защото имам слаба воля. Бездни, мразех този човек. Направих всичко по силите си да му вгорча живота: засрамвах го публично, започнах да спя със собствените му наложници, щом навърших шестнайсет. Веднъж дори се изсрах в леглото му. — Бо се изкиска. — И използвах всяка синина, която ми оставяше, всяко безследно магическо изтезание, което ми причиняваха, за да подсиля омразата си. Дори се заклех да го убия, но Тамас се погрижи вместо мен.

Нила се почувства празна отвътре, енергията и чувствата ѝ сякаш бяха изсмукани от нея.

— В това ли се предполага да се превърна? В някого, подтикван от ненавист и себеомраза?

— Хайде сега — каза Бо, — никога не съм бил подтикван от собствената си себеомраза. Държа я заключена дълбоко в себе си.

Нила усети как леко се усмихва на шегата.

— Не — продължи той. — Не искам да се превърнеш в това. Искам да се научиш да владееш силата си и да следваш съвестта си. Ала понякога съвестта ти ще изисква да убиваш. Такъв е животът на Привилегирования. Бремето на подобна сила е да защитиш приятелите и сънародниците си.

Нила почувства, че кима. Не можеше да намери думи.

— Ще стане по-лесно — каза Бо и я стисна окуражително. — Но не ставай коравосърдечна. Не ставай като мен. Трябва да направиш всичко възможно да го избегнеш.

Тя почувства как ръката му се плъзва надолу по тялото ѝ.

— Имаше ли нещо вярно във всичко това?

— Моля?

— Или просто се опитваш да влезеш под полата ми?

Бо трепна и Нила веднага разбра, че е сбъркала. Беше вярно. Всяка дума. И тя току-що го бе захвърлила в лицето му, макар и на шега.

— Съжалявам — каза тя. — Не исках да…

Той ѝ се усмихна накриво.

— Не. Така е справедливо. Трябва да намеря палатката си.

— Не си отивай.

Бо се навъси насреща ѝ, после я стисна още веднъж.

Нила заспа с глава на гърдите му, заслушана в отмерения ритъм на сърцето му. Докато се унасяше, писъците, ехтящи в паметта ѝ, като че ли бяха по-тихи.

Нещо ѝ подсказа, че в бъдеще ще има още.