Дарът на змията [bg]

— Разбираш ли?

— Да — казах с нежелание.

Явно това беше достатъчно. Гласът на Маша вече не звучеше толкова заплашително.

— Спете — рече той. — Трябва да съберете сили за утре. А ако ви се наложи да ходите до тоалетна през нощта, използвайте ето тази канавка. Постарайте се да не уцелите останалите.

Нямаше одеяла или какъвто и да било друг лукс. Само слой стара слама, по-тънък от този, който разстилах за конете вкъщи. Тя миришеше и със сигурност бе пълна с разни гадинки, но аз въпреки това легнах на нея. Цялото ми пребито тяло умираше за сън.

Сега, когато нямаше факли, в стаята бе тъмно като в рог, толкова тъмно, че нямаше значение дали имаш очи или не.

Чувах как останалите дишат. От време на време долавях звънтене, когато някой мръднеше и разклащаше веригата.

След малко долових и един друг звук. Съвсем лек шум от допир на метал и камък, бърз и ритмичен като ударите на крилата на нощна пеперуда в прозорец. Заслушах се, но не можех да разбера откъде идваше.

— Нико — прошепнах. — Ти ли шумиш?

— Какво? — гласът му звучеше някак странно задъхано.

— Този шум. Ти ли го издаваш?

— Извинявай — рече той и отново настъпи тишина.

След малко отново го чух. Този път обаче не казах нищо. Протегнах ръка и пипнах Нико за крака.

Той потръпна. Всъщност се разтрепери толкова силно, че веригата около глезена му се заудря в каменния под и отново започна да издава тихия звук — та-та-та-та-та.

Маша също го чу.

— Прекрати този спектакъл, гладък гръб — рече той ядосано. — Наистина ли вече толкова те е страх от мен?

Но Нико не се боеше от Маша.

А от тъмнината.

Знаех го благодарение на престоя ни в мазето на съда.

— Ще ти мине — прошепнах му. — Скоро ще свикнеш.

— Да — каза той. — Разбира се.

Във всеки случай се постара да не люлее веригата. Но не мисля, че спря да трепери.

— Какво е гладък гръб? — прошепна ми той.

Не знаех. За разлика от човека, който седеше до мен.

— Гладък гръб? — повтори той. — Това е човек, който все още не е бил бит с камшик.