Приемане [bg]

Автор: Вандермеер Джефф
Серия: Съдърн Рийч #3
Год: 2014
Язык: болгарский
Год: „Екслибрис“
ISBN: 978-619-7115-19-2
Переводчик: Ирина Манушева
Жанр: Научная фантастика

Электронная книга - «Приемане [bg]». Краткое содержание книги:

В последната книга от трилогията „Съдърн Рийч“ въпросите получават отговори, истинската природа на нещата се разкрива, а ужасите се задълбочават. В Зона X, загадъчната пустош, чието съществуване в продължение на трийсет години така и остава необяснено, сега е зима. През тези трийсетгодишни изследвания Зоната отблъсква експедиция след експедиция, като отказва да разкрие тайните си. С разширяването на Зона X агенцията, натоварена с изследванията и контролирането й — „Съдърн Рийч“ — започва да се разпада. Един последен, отчаян екип прекосява границата на Зоната, решен да стигне до далечния остров, който може би крие отговорите на загадката. Ако мисията се провали, целият свят ще загине. „Приемане“ навлиза още по-дълбоко в обстоятелствата, свързани с възникването на Зона X — какво е предизвикало това неестествено явление? И колко сред многото, които са се опитвали да разгадаят Зона X, са стигнали близо до отговора, но са били безвъзвратно променени от нея? В тази последна част от трилогията „Съдърн Рийч“ някои тайни на Зона X може би намират решение, но последиците и значението им си остават все така дълбоки — и ужасяващи.

Перейти на страницу:

— Какво е накарало Зона X да го изплюе обратно? — питаш Грейс, докато седите на сигурно място на покрива на агенцията.

— Каква е била причината Уитби да бъде този, който ще го открие?

— Добър въпрос.

Подарък от мъртвия Уитби.

— Защо му е позволило да го намери?

Това може би е верният въпрос; в някои дни ти се иска да разкажеш на Грейс… всичко. През повечето време обаче предпочиташ да я предпазиш от тази информация, която е без значение за работата й, за живота й. Мъртвият Уитби и привидението на Сол някак попадаха в същата категория като признанието, че името ти не е твоето име. Че всички незначителни подробности около теб са лъжа.

Накрая, насред всичко това, идва и обаждането, мисълта за което те е изпълвало с ужас: Лаури, намислил нещо. Докато гледаш уличаващата снимка на стената: стоиш на камъните и крещиш преди или след заснемането на кадъра: „Аз съм чудовище! Аз съм чудовище!“

— Време е за още една единайсет експедиция.

— Вече.

— Три месеца. Почти успяхме.

Иска ти се кажеш: „Време е да спрем да се месим, а не да започнем да се месим още повече“, но премълчаваш. Всички тези игрички. Всички тези начини, по които Лаури се опитва да контролира онова, което не може да бъде контролирано.

— Много е рано — казваш.

Още е много рано. Нищо не се е променило, освен че ти самата си се намесила и си преминала границата, а после си донесла два предмета, които не можеш да обясниш.

— А може би трябва да спреш да се държиш като пълен страхливец — отвръща Лаури. — Три месеца. Приготви се, Синтия.

Той трясва телефона; представяш си го как удря слушалката в полиран човешки череп.

Имплантират в мозъка на психолога на последната — както ще се окаже — единайсета експедиция — това, което Лаури нарича „перла на наблюдението и припомнянето“. Някаква малка част от сребърното яйце, което представлява Централата, преминаваща първо през деформиращата хватка на Лаури. Карат човека да не бъде себе си, а ти се примиряваш, за да запазиш работата си, да съхраниш близостта си с важните за теб неща.

Дванайсет месеца по-късно се връща последната единайсета експедиция и всички се държат като зомбита, а спомените им са по-мъгляви от тези на пияния ветеран в „Стар Лейнс“. Осемнайсет месеца по-късно всички са умрели от рак, а Лаури отново звъни по телефона и говори за „следващата единайсета“ и „усъвършенстване на процеса“; и ти осъзнаваш, че нещо трябва да се промени. Отново. И ако изключим варианта да опреш пистолет в главата на Лаури и да дръпнеш спусъка, остава въпросът за влиянието върху състава на експедициите, разгръщането им и куп по-дребни фактори. Неща, които вероятно няма да имат значение, но все пак трябва да опиташ. Защото не искаш никога повече да виждаш такива изгубени, празни лица, хора, оголени от нещо жизненоважно, което не може даже да се опише с думи.

* * *

След завръщането на последната единайсета експедиция и преминаването й на друго място, което и да е то, духът в агенцията още повече спада. Безчувственост? Усещането, че са преминали през толкова кризи, че емоциите трябва да се пазят, да не се изчерпят.

От записите: „Беше прекрасен ден“. „Експедицията беше спокойна, без особени събития.“ „Никакви проблеми с изпълнението на мисията.“

Каква беше мисията в техните очи? Те обаче никога не отговаряха на този въпрос. Грейс говореше за тях с почтителен тон, сякаш са станали светци. Долу в научния отдел Чейни ставаше все по-тих и сдържан, сякаш цветният телевизор на коментарите му беше заменен с едноканален черно-бял екран, който само пращи. От Централата се обади ефимерният, безплътен Питман с неясни успокоения и преднамерено безразличие в гласа, което го издаваше, че лъже.

Но ти беше видяла гърчещия се червей на корупцията на Лаури — постъпките му, сделката му с теб, която му позволи да се меси и контролира всичко, просто не си струваше.

Още по-лошото е, че Джаки Севърънс започва да прави редовни посещения, като че ли Централата се безпокои за нещо; ходи напред-назад в кабинета ти и жестикулира, докато говори, вместо да седи на едно място. Освен с Лаури, трябва да се справяш и с този пратеник на Централата от плът и кръв.

— Тя е моят надзорник — казваш на Грейс.

— А Лаури какъв е тогава?

— Партньор на надзорника? Шеф? Подчинен?

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?