Приемане [bg]

Накрая Глория попита:

— Защо си тук долу, а не работиш в бараката или кулата?

— Днес не ми се работи.

Образи от стари осветени ръкописи, от прелитащи в небето комети, от книги в къщата на баща му. Под краката му плажът отекваше, тръпнеше и експлодираше. Странните същества в пясъка. Какво ли беше посланието им?

— Да, и на мен понякога не ми се ходи на училище. Но ти поне получаваш пари.

— Така е, права си. На теб никога няма да започнат да ти плащат, за да ходиш на училище.

— А трябва. С толкова много неща се налага да се примирявам.

Сол се почуди с колко точно. Може наистина да бяха много.

— Училището е важно — отвърна той, защото му се струваше, че трябва да го каже, сякаш майка й стоеше зад гърба им и потропваше с крак.

Глория се замисли за момент, а после го смушка фамилиарно в ребрата, като че ли бяха приятели по чашка в селския бар.

— Казах на мама, че и това е училище, но не мина.

— Кое „това“?

— Скалните езерца. Гората. Пътеките. Всичко. Вярно, че през повечето време просто се шляя, но и научавам разни неща.

Сол си представяше как е протекъл разговорът. „Тук няма да получиш оценки.“ И предупредително: „Макар че мечките сигурно могат да ти дадат висока оценка, задето се грижиш за тях“.

Тя се наведе, за да го погледне по-добре, сякаш го преценяваше.

— Това е глупаво. Добре ли си?

— Да, целият разговор е глупав.

— Още ли се чувстваш различно?

— Какво? Не. Не, добре съм, Глория.

После още малко наблюдаваха рибата. Нещо в разговора им, в движенията или в шума, който вдигаха, я беше накарало да се скрие в пясъка, така че сега ги гледаше само с очички.

— Има неща, на които ме учи и фарът — заяви Глория и изтръгна Сол от мислите му.

— Как да стоиш изправена и да светиш с глава към морето?

— Не. Ето на какво. Мълчи и слушай да ти кажа. Фарът ме учи да се трудя усилено, да поддържам стаята си чиста, да бъда честна, да бъда мила с хората. — После замислено се вгледа в краката си. — Стаята ми е в хаос, понякога лъжа и невинаги съм мила с хората, но това е идеята.

Сол малко смутено отвърна:

— Тази риба там със сигурност се страхува от теб.

— А? Тя просто не ме познава. Ако ме познаваше, щеше да ми стисне ръката.

— Не мисля, че можеш да я убедиш. А и има толкова начини да я нараниш неволно.

Гледаш немигащите сини очи със златните пръски на тъмните вертикални зеници, които изглеждаха фундаментална истина.