Приемане [bg]

Чудеше се, защото настъплението на биолога бе раздвижило всичко в главата му… дали имаше доказателство, че някога изобщо е сядал на задната седалка на колата на дядо си, дали някъде в Централата нямаше черно-бели снимки, заснети от улицата, през предното стъкло на друга кола или бус. Вложение в бъдещето. Разложение на бъдещето. Началото на всичко. Беше сънувал скали, левиатани, падане в морето. Ами ако левиатаните бяха всъщност в Централата? Сенчестите фигури там бяха само силуети на спомени, които не можеше докрай да си спомни, защото никога не се бяха случвали. „Скачай“, бе казал един глас и той бе скочил. Два дни се губеха в Централата, преди да стигне до „Съдърн Рийч“, и само думата на майка му, че е параноичен… Но това беше такова бреме, анализът бе толкова изтощителен, сякаш Агенцията и Зона X го подлагаха на едновременен разпит.

Здравей, Джон — каза някаква версия на Лаури в главата му. — Изненада.

Разкарай се.

Сериозно ли, Джон? А аз тук си мислех, че през цялото време си знаел що за игра играем. Която винаги сме играли.

Чувстваше дробовете си натежали и плътни. Грейс го прегледа и превърза лакътя му.

— Натъртил си няколко ребра и бедрото, но май можеш да движиш всичко.

— Биологът… отиде ли си наистина? — Левиатанът, който превзе тероара на едно място и го превърна в свое. С всеки изминал миг евангелието на Уитби ставаше по-непонятно. Този непоследователен пулс. Тази простота — да се концентрирана върху три страници, да се фокусира върху размазаните петна и тълкуването на думите в тях, върху изглаждането на смачканите ъгълчета, вместо върху факта, че слънцето не би трябвало да грее над тях, че небето би могло да се отлепи и обели, за да разкрие пейзаж, за който човечеството не е и сънувало, потискаща тежест, звяр, устремен към самия център, който трябваше да бъде защитен от немислимото.

— За известно време — отвърна Грейс. — Теб също те нямаше известно време.

Тя застана до Призрачната птица на прозореца, гледащ към морето. Призрачната птица беше обърната с гръб към Контрол, вперила поглед в нощта. Дали проследяваше движението на своя оригинал? Дали сега огромното туловище търсеше дълбини и дистанции в открити води? Или се бе отправило към някое още по-странно и по-далечно място? Контрол не искаше да знае.

Когато Призрачната птица най-после се обърна, сенките нарисуваха по лицето й изражение на чезнеща усмивка и големи, любопитни очи.