Приемане [bg]

Няма да го нападнат паразити.

Растението няма да умре.

Няма да го убият екстремни температури. И да замръзне, ще се разтопи. И да изгори, ще се възроди.

Растението няма да умре.

Каквото и да правиш, на каквито и експерименти да го подлагаш в стерилната, ослепително бяла среда на хранилището-катедрала… растението няма да умре. Не че искаш да разпоредиш екзекуцията му, просто след взимането на множество проби учените те информират, че то отказва да умре. Че дори нарязано — можеш да го накълцаш на пет дузини ситни парченца, да ги изсипеш в мерителна чаша, да ги поръсиш като подправка върху пържола… на теория ще порасне отново в теб, ще изскочи навън, устремено към светлината.

Затова се предаваш и позволяваш пробите да бъдат занесени в Централата, така че експертите да разгадаят мистерията на това просто, обикновено растение, приличащо на всички други многогодишни растения, виреещи в умерен климат. Пробите стигат и до тайния щаб на Лаури, може би за да бъдат поставени до клетките в експерименталните му бункери, но до теб не достига нито една от техните находки. Всичко това насред неистово разрязване и кълцане на други проби в хранилището-катедрала, само и само да се увериш, че няма някакъв ефект на доминото или нещо, което си пропуснала. Но не, нищо не си пропуснала.

— Не мисля, че това е растение — казва Уитби предпазливо на една среща, рискувайки новите си отношения с научния отдел, който е прегърнал като свое убежище.

— Защо тогава виждаме растение? — Чейни съумява да предизвика всеобщо раздразнение. — Защо виждаме растение, което прилича на растение, което си е растение? Върши си растителните работи, фотосинтезира си и пие вода с корените си. Защо? Не е труден въпрос, нали? Или е? Може би е труден, не знам, по причини, които не зависят от мен. Но това ще стане проблем, не мислите ли? Да се налага да потвърждаваме, че нещата наистина са такива, за каквито ги мислим, а не някакви съвсем други неща. Помислете само за всички шибани неща, които, ако си прав, Уитби, ще се наложи да преоценяваме, като започнем от самия теб! — Той навира подпухналото си, почервеняло лице в Уитби, сякаш той е причината за всички злини, случили се на Чейни, откакто се е родил. — Защото — продължава той с нисък глас, — ако това е труден въпрос, не трябва ли да прекласифицираме всички наистина трудни въпроси?