Един ден от залеза на света [bg]

— Добре, какво правиш ти? Какво си избрал да направиш?

— Различни неща, обаче едно си остава неизменно. Обичаш. И от любов правиш най-доброто, което можеш при дадените обстоятелства.

— Всяко момче се нуждае от майка — рече Зак, — но и от баща.

— Да, така е. Нуждае се и от двамата. И дъщерята също се нуждае от двамата. И всяка майка се нуждае от сина си. Същото се отнася и за бащата. Всички се нуждаят един от друг. А когато не са семейство, трябва да се опитат въпреки всичко да бъдат семейство. Ако един не помага, тогава другите трябва да полагат още по-големи усилия. Всеки в семейството се нуждае от останалите, дори от онези, които не ги е грижа за семейството, или смятат, че не ги е грижа, или не могат, или не искат, или искат други да се грижат вместо тях. Не е лесно, Зак, но не е и невъзможно. Разбира се, ние трябва да проумеем, че в края на краищата синът може да се справя без родителите си, същото се отнася и за дъщерята. Те могат да се справят без всеки от нас, все едно кои сме ние. В края на краищата всеки син е самостоятелен човек, както е самостоятелна и всяка дъщеря. Единственото, което можеш да направиш с достойнство, е да ги обичаш. И това се отнася за всички родители и всички деца, каквито и да са те. Всъщност човек не избира да прави нещо, Зак. Просто установява, че няма никакъв друг избор. Обичаш или не. До това се стига винаги. До това се свежда всичко. Ако не обичаш, не значи непременно, че мразиш, обаче ако не обичаш, значи си мъртъв. Престанеш ли да обичаш, веднага започваш да умираш. Нищо не е окончателно. Просто трябва да се избере единия или другия начин.

— Какво да правя?

— Никой не може да ти каже.

— Вероятно е така — рече Зак. — Радвам се, че този път беше в „Грейт Нодън“. Доколкото си спомням, търсил съм те тук поне двайсет пъти. Предполагам, че бих могъл да разбера къде си, обаче нали знаеш, ние бяхме тук, в този хотел, когато правехме първите си стъпки в живота, бяхме добри приятели, нещо от нас остана в този хотел. Навярно си помислих, че ще е най-добре да те потърся там, където сме били. Където все още сме, в известен смисъл. Знам, че щеше да говориш с мен, ако ти се бях обадил в „Хампшир Хаус“ или в „Пиер“, или в „Сент Режис“, но просто не можех да ти се обадя никъде другаде, само тук. Не знам, може би не смятах, че някога ще се върнеш на това място.

— Върнах се. Тук съм. Радвам се, че се обади.

Зак стана.

— Следващия път, когато дойда в Ню Йорк, аз също ще отседна тук.

— Може би тогава и аз ще съм тук.

— Може би ще ме чуеш да пея, ще вдигнеш прозореца и ще ми се обадиш.

— Това може да се случи. Бъди спокоен.

Зак си тръгна. Йеп допи уискито си и се отправи към рецепцията. Служителят от нощната смяна му подаде ключа и нещата от кутията. Той се качи в стаята си.