Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
КНИГА ВТОРА
ВЕЛИКАТА ЖРИЦА
285–293 г. сл.Хр.
9.
От сутринта валеше непрестанно — постоянен, упорит дъжд, който проникваше до костите. От него наметалата на пътниците натежаваха двойно. Тънка пелена от мъгла се стелеше над хълмовете. Четиримата освободени роби, които съпровождаха Повелителката на Авалон до Дурновария, яздеха наведени напред. Водата се стичаше по дебелите дъбови тояги, които бяха окачили отстрани на седлата си. Младата жрица и двамата друиди, които също пътуваха с тях, бяха спуснали толкова ниско качулките на вълнените си наметала, че лицата им не се виждаха.
Диерна въздъхна. Щеше й се и тя да стори същото, но баба й винаги бе настоявала, че една Върховна жрица трябва да служи за пример с постъпките си. Покойната яздеше изправена като стрела до деня на смъртта си. Тази дисциплина бе залегнала толкова дълбоко в съзнанието на Диерна, че тя не би могла да я пренебрегне, дори да искаше. Понякога й се струваше, че честта да може да проследи произхода си през няколко поколения върховни жрици, произлизащи направо от Повелителката Сианна, не й е никак необходима. Дано поне не се наложеше да издържа още дълго това ужасно време. Би трябвало да стигнат Дурновария, преди да падне мракът. Искрено се надяваше момичето, което трябваше да вземат оттам, да си струваше труда.
Конек, по-младият от двамата друиди, сочеше нещо. Диерна вдигна поглед и забеляза елегантната линия на акведукта, който вече се виждаше през дърветата.
— Този акведукт действително е същинско чудо — кимна тя, — толкова повече, че няма причини населението на Дурновария да не се снабдява с вода от кладенците в града. Чисто и просто римските магнати се стремят да си осигурят вечна слава с това строителство. Предполагам, че и благородниците на дуротригите искат да им подражават.
— Принц Ейдин Минок се интересува повече от укрепяването на града — отбеляза Левал, по-възрастният друид — набит мъж с жълта като слама коса. Той бе лечител, затова тръгна с тях — искаше да купи някои билки, които не растяха на Авалон.
— Така и трябва — намеси се един от стражите. — Пиратите от протока стават все по-нагли с всяка изминала година.
— Флотът трябва да ни предпази от тях — рече друг. — Защо иначе плащаме всяка година такива налози на Рим?
Младата Ердуфила смушка коня си и го насочи към коня на Диерна, сякаш очакваше банда нападатели да изскочи от близките храсталаци.
Минаха възвишението. Диерна виждаше вече града — построен на високо варовиково плато над реката. Укрепленията и заобикалящият ги крепостен ров си бяха същите, каквито ги помнеше, но сега над рова се издигаше и нова зидана стена. Реката бавно влачеше кафеникавите си води. Бреговете бяха потънали в черна кал. „Приливът трябва да се е надигнал“, каза си Диерна, взирайки се през пелената на дъжда към по-плътната сивота на морето. Чайките ги посрещаха с жални крясъци, стрелкаха се над главите им и отново изчезваха нанякъде. Друидите се поизправиха на седлата. Дори конете, предчувствайки края на пътуването, тръгнаха малко по-бързо.
Диерна въздъхна тежко. Едва сега си призна, че я измъчва дълбока тревога. Поне тази нощ щяха да са на топло и сухо зад здравите стени, изградени от Ейдин Минок. Можеше вече на спокойствие да помисли за момичето, което бе причината за това дълго пътуване през дъжда и студа.
— Телери, чу ли какво казах? Върховната жрица ще вечеря с нас! — Гласът на Ейдин Минок забуча като далечна гръмотевица.
Телери примигна, откъсвайки се насилствено от мислите за скорошния ден, когато жриците щяха да я отведат на Авалон. Засега бе все още в покои те на баща си, в Дурновария, и подръпваше дрехата си като смутено дете.
— Да, татко — отговорът й бе на добър латински. Принцът бе настоял всичките му деца да знаят и да говорят на латински.
— Повелителката Диерна е изминала целия дълъг път дотук, за да те види, дъще. Все още ли си решена да тръгнеш с нея? Няма да ти налагам мнението си, но не забравяй, че вземеш ли решение да отидеш на Авалон, връщане назад няма.
— Да, татко — повтори Телери, и сетне, защото й се стори, че баща й очаква да каже нещо повече — да, искам да отида на Авалон.
Нищо чудно да я има за страхлива — стоеше пред него вдървена като уплашено кухненско слугинче. Принцът бе търпелив и добър баща — повечето момичета на нейната възраст бяха вече омъжени, и то без някой да ги е питал искат ли или не. Но жриците не се омъжваха. Ако пожелаеха, преспиваха с някой мъж по време на свещените ритуали, нерядко раждаха и деца, но не дължаха обяснения за постъпките си на никой мъж. Жриците на Авалон владееха Силата. Не от страх мълчеше Телери, а поради прилива на ликуваща радост, надигнал се у нея при мисълта за Свещения хълм.