Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
Бе искала тъкмо това, желала го бе прекалено силно — искаше й се да крещи, да танцува из покоите на баща си като луда — само така би могла донякъде да изрази това, което чувстваше днес. Вместо това бе свела надолу очи и отговаряше едносрично като скромно, благовъзпитано момиче.
„Ще бъдат тук довечера!“ — това бе единствената й мисъл, когато принцът най-сетне я освободи и тя можеше да се върне в своите стаи. Домът бе построен по римски образец, с атриум, към който гледаха помещенията — той бе пълен със стайни растения в глинени съдове, избуяли и сочни от честите дъждове. Целият й досегашен живот бе такъв, мислеше Телери, подпряна на една от колоните — осигурен, защитен, но обърнат навътре.
Все пак, имаше една стълба, която водеше към покрива. Баща й бе наредил да я поставят, за да може да се качва горе и да наблюдава градежа на новата крепостна стена. Телери запретна поли и се изкатери догоре, отвори капандурата и се обърна с лице към вятъра. Студеният дъжд защипа бузите й; само след миг косата й бе вир-вода, вода се стичаше и по шията й и мокреше дрехите й. Беше и все едно. Пред нея бяха градените по заповед на баща й крепостни стени, нови и бели, но зад тях, в далечината, се виждаха хълмовете, забулени в сивкава мъгла.
— Скоро ще видя какво има отвъд стените — прошепна тя. — Скоро ще бъда свободна!
Градският дом на принца — повелител на дуротригите бе строен изцяло по римски образец. Ейдин Минок живееше тук, когато идваше в столицата на земите, обитавани от неговото племе. Стените бяха украсени от местни стенописци, които се бяха опитали да изобразят сцени от тукашни легенди в римски стил. Стаите бяха обзаведени не много изискано, но уютно. Студените каменни плочи по подовете бяха покрити с дебели раирани вълнени черги. Върху големия дъсчен одър бе метната покривка от съшити лисичи кожи. Диерна я изгледа с копнеж, но знаеше, че отпусне ли се веднъж върху нея, няма да има сили да се изправи отново.
Поне имаше топла вода в изобилие. Донесоха я робите на принца. Изпълнена с благодарност, Диерна смъкна панталоните и туниката, с които бе пътувала, и облече дългата синя туника с широки ръкави — традиционната дреха на жриците от Авалон. Не носеше накити, но дрехите й бяха от изключително фина вълнена материя, оцветена в плътен, дълбок син цвят — тайната на тази тъкан се пазеше на свещения остров.
Тя взе бронзовото огледало и прибра един измъкнал се кичур от непокорната си коса обратно в строгата корона от плитки. После спусна предната част на дългата наметка над челото си и събра диплите пред гърдите си — така, че другият свободен край падаше преметнат през рамото. Одеждите и прическата й не бяха пищни, но пък мекият плат подчертаваше красивата извивка на гърдите и бедрата, а косите й, още по-къдрави поради влагата, искряха като пламък на фона на тъмносиния плат.
Тя хвърли поглед към Ердуфила, която все още гласеше диплите на своята наметка, и се усмихна.
— Време е да вървим. Принцът няма да се зарадва, ако заради нас вечерята му се забави.
По-младата жрица въздъхна.
— Знам. Но нали другите жени ще бъдат облечени в бродирани туники, ще носят златни огърлици, а аз имам само тази невзрачна дреха.
— Разбирам те. Когато започнах да придружавам баба си по време на пътуванията й извън Авалон, и аз се чувствах така отначало. Тогава тя ми каза, че няма защо да им завиждам — скъпите дрехи и накитите им означават само, че са намерили мъже, които да ги глезят. А твоята дреха е символ на сана ти, който си заслужила сама. Когато се появиш сред тях, се дръж гордо и достойно — така, че да се почувстват прекалено натруфени и да завидят на скромно то ти облекло.
Ердуфила никога нямаше да бъде красавица с тясното си личице и тази безцветнопепелява коса, но все пак изправи гръб и последва Върховната жрица с грациозната, плъзгаща се походка на служителка на Богинята.
Домът на принца бе голям — вътрешният двор бе заобиколен с помещения от четири страни. Принцът и гостите му се бяха събрали в една зала в най-отдалеченото от пътя крило. Една от стените на залата бе украсена със сцени от бракосъчетанието на Младия бог с Девата на цветята. Подът бе покрит с мозайка със сложни орнаменти. Щитове и копия бяха накачени по останалите стени, а столът на принц Ейдин Минок бе застлан с голяма вълча кожа.
Ейдин Минок бе мъж на средна възраст, с тъмна коса и брада, изпъстрени със сребърни нишки. Беше очевидно, че някога е бил мускулест и добре сложен, но сега мускулите се бяха превърнали в тлъстини. Проницателният му поглед издаваше остър ум, явно наследен от покойната му майка, която също бе живяла и учила на Авалон. Никоя от сестрите на Ейдин Минок не бе проявила необходимите за жрица дарби, но съгласно писмото, което бе изпратил на Диерна, най-малката му дъщеря, макар и хубавица, била „толкова отнесена и обзета от странни фантазии, че би било по-добре да отиде на Авалон“.