Принц на Хаоса [bg]

— Търси го в Кладенеца! — казва тя. — Търси го в Кладенеца!

Подминавам я, а смехът й ме преследва.

— Сссст!

Вдясно. Дълго тясно огледало със зелена рамка.

— Госссподарю, Мерлин. Търссих дяволссската сссветлинка, но не я открих.

— Благодаря ти, Глейт. Потърси го пак, моля те.

— Добре. Трябва да ссседнем някоя вечер на топло мессстенце, да пийнем мляко и да ссси поговорим за доброто ссстаро време.

— Би било чудесно. Да, трябва. Ако не ни схруска нещо по-голямо.

— Сссссс!

Дали пък това не е смях?

— Добър улов, Глейт.

— Да. Ссст!

…Отново напред. Вървя.

— Сине на Амбър. Приносителю на Колелцето.

Гласът идва от една сумрачна ниша вляво от мен. Спирам и поглеждам натам. Рамката е бяла, стъклото сивкаво. Мъжът в огледалото ми е непознат. Горните две копчета на ризата му са разкопчани. Върху нея е облякъл кафява кожена жилетка. Косата му е тъмноруса, а очите му като че ли са зелени.

— Да?

— Колелцето е било скрито в Амбър — казва той, — за да го откриеш. То притежава огромна сила. В него са вплетени и няколко заклинания, които ще накарат неговия приносител да постъпи по определен начин в определени ситуации.

— Подозирах, че е така — отвръщам му аз. — Какво по-конкретно ще се опита да ме принуди да направя?

— Тъй като някога го е носил Суейвил, кралят на Хаос, то ще тласне избрания престолонаследник да се възкачи на трона, да се държи по определен начин, така че действията му да бъдат предугадени лесно от някои личности.

— За кого става въпрос?

— За жената, която се смееше и викаше „Търси го в Кладенеца“. За мъжа в черно, който жадува твоето завръщане.

— Дара и Мандор. Те ли са вплели заклинанията в пръстена?

— Именно. А мъжът го скри така, че да успееш да го намериш.

— Никак не ми се иска да се отказвам от Колелцето точно сега — казвам аз. — То ми върши чудесна работа. Няма ли някакъв начин да се отстранят тези заклинания?

— Разбира се. Но това не те засяга.

— Как така?

— Пръстенът, който носиш, не е онзи, за който говорим.

— Не разбирам.

— Не се бой, ще разбереш.

— Кой си ти?

— Името ми е Делуин и ние може би няма се срещнем никога, освен ако не бъдат освободени някои древни сили.

Той вдига ръката си и аз виждам на пръста му копие на Колелцето.

— Допри пръстена си до моя — заповядва ми той. — След това ще можеш да му заповядаш да те прехвърли при мен.

Вдигам пръстена си и го насочвам към огледалото. В следващия миг двата пръстена сякаш се докосват, блесва мълния и Делуин вече го няма в рамката.

Отпускам ръката си. Продължавам нататък. После, без да съзнавам защо, спирам пред една ракла и отварям чекмеджето й.

Зяпвам учудено. В чекмеджето е вместен умален модел на параклиса на баща ми — малки цветни колони, няколко миниатюрни запалени свещички и дори един кукленски Грейсуондир върху мъничкия олтар.