Принц на Хаоса [bg]

Той ме погледна и дясната му вежда подскочи закачливо.

— Прати ни в Джидраш — казах аз. — В Кашфа, на площада между двореца и църквата.

Стигнах Картата на Люк в потната си ръка, близо до жужащото Колелце. Усетих как повърхността й охладня, точно когато Люк каза: „Чу го добре“.

Светът се замъгли, после се проясни отново и ние изникнахме насред площада в Джидраш. В Кашфа беше хладно и ветровито утро. Вгледах се в Люк през неговата Карта. После започнах да отварям каналите на Колелцето един по един.

— Далт, мога да те оставя тук — казах. — Теб също, Найда.

— Не — заяви мъжагата, а Найда възкликна:

— Я стига!

— Сега и двамата сте вън от опасност — обясних аз. — Нито една от страните не иска нищо от вас. Но ние с Корал трябва да се скрием на някое сигурно място.

— Ти пък си в центъра на събитията — каза Найда. — Мога да помогна на Люк, докато съм с теб. И аз идвам.

— Взе ми думите от устата — промърмори Далт. — Аз също съм адски задължен на Люк.

— Добре — казах аз. — Хей, Люк! Чу ли?

— Да — обади се той. — Значи действай по задачите си. Мамка му! Разлях…

И Картата му почерня.

Не изчаках да допърхат ангелите на отмъщението, нито да ни връхлетят огнени езици или кълбовидни мълнии. Просто измъкнах всички на мига.

Проснах се на зелената трева под голямото дърво. Мъглата се носеше на парцали. До мен проблясваше Лабиринтът на татко. Джърт бе седнал с кръстосани крака върху капака на колата. Върху коленете му лежеше неговият меч. Щом ни видя, Джърт скочи. Коруин не се виждаше никъде.

— Какво става? — попита Джърт.

— Разбит съм, разпердушинен, смачкан. Ще лежа тук ще се блещя в мъглата, докато мозъкът ми изветрее — казах аз. — Запознай се с Корал, Найда и Далт. Разкажете си взаимно историите си. Не ме будете до края на света, освен ако специалните ефекти не са наистина изключителни.

И аз се заех да удържа на думите си на фона на отплуващия в далечината китарен звън и тихия глас на Сара Кей. Тревата беше прекрасно мека. Мъглата проникна в мозъка ми. Падна здрач.

И тогава, и тогава… И тогава значи…

Вървя. Вървя, или по-скоро почти се нося през онзи супермаркет, в Калифорния, от който пазарувах така често. Групички хлапетии, двойки с деца, жени с пакети. Разминавам се с тях, а думите им се губят сред звуците на леещата се от радиоточките музика. Пъстри опаковки. Обещаващи етикети и миризми.

Вървя. Прекосявам щанда за напитки, после този с обувките, а след него и сладкарския щанд…

Тесен коридор вляво. Никога преди не съм го забелязвал. Трябва да свия по него…

Странно, по пода е разстлан килим. от двете му страни се проточва шпалир от високи свещници и канделабри, покачени на продълговати ракли. Стените проблясват…

Обръщам се.

Зад мен няма нищо. Суперът е изчезнал. В тази посока коридорът завършва със стена. Върху нея е окачен малък гоблен, от който ме гледат девет фигури. Свивам рамене и се завъртам обратно.

— Все пак нещо липсва в заклинанието ти, чичо — отбелязах. — После ще трябва да го пооправим.

Вървя. Тихо е. Напред. Натам, където проблясват огледалата. Идвал съм тук преди доста време, си помислям, макар че разположението на огледалата, осъзнавам изведнъж, е различно от това в Амбър. Ето го и спомена, изхвърлен сред бунището на паметта ми: много по-младият Мерлин преминава сам по коридора.