Принц на Хаоса [bg]

После…

— Я виж ти. Племеннико, струваш ми се объркан.

— Както обикновено.

— Не приемай думите ми като обвинение.

Очите му са насмешливи и мъдри, косата му — червена като на сестра му Файона или като на брат му Бранд. Или пък като на Люк, по същата причина.

— Блийс, какво става, по дяволите?

— Нося ти остатъка от посланието на Делуин — казва той, бръква в джоба си и изважда нещо от него. — Ето.

Пресягам се към огледалото и вземам предмета. Ново Колелце, точно като това, което нося на пръста си.

— Това е пръстенът, за който говореше Делуин. В никакъв случай не трябва да го носиш.

Оглеждам няколко мига новото Колелце и питам:

— А какво да правя с него?

— Прибери го в джоба си. Може би ситуацията сама ще ти подскаже как да го използваш.

— Как се добра до него?

— Смених го с този, който носиш сега, след като Мандор го скри.

— Колко всъщност са тези пръстени?

— Девет — отвръща той.

— Предполагам, че знаеш всичко за тях.

— Предостатъчно.

— Нищо чудно. Обаче не знаеш къде е баща ми, нали?

— Не знам. Но ти знаеш. Твоята приятелка със слабост към човешката кръв ти го каза.

— Гатанки — казвам аз.

— Винаги са за предпочитане пред мълчанието — отговаря ми Блийс.

После изчезва и аз продължавам напред. След известно време изчезва и коридорът.

Нося се. Мрак. Блаженство. Толкова е приятно…

Един светъл лъч се промъкна през процепа на клепачите ми. Затворих ги отново. Проехтя гръм и светлина та си проби отново път.

Тъмни линии в кафяво, назъбени планински хребети папратови горички…

След малко съзнанието ми се пробуди окончателно за да отчете фактите от реалността. Оказа се, че лежа на една страна, загледан в неравната почва между два корена на дървото, осеяна с тревни туфи.

…Продължих да се взирам. Последва ново ярко припламване и почти незабавно — гръмотевица. Земята като че ли потрепери. Чух как първите едри капки изтрополяха по листата на дървото и капаните на колата. Погледът ми беше все така съсредоточен върху най-широката пукнатина, която пресичаше умаления ми пейзаж.

…И внезапно осъзнах, че знам.

Беше изтръпналото познание на пробуждането. Източниците не емоцията все още дремеха. Чух в далечината няколко познати гласа да водят тих разговор. Чуваше се и потракването на прибори по порцеланови съдове. След малко ще се събуди и стомахът ми, си казах, и тогава ще се присъединя към тях. За момента просто ми беше невероятно приятно да си лежа така, увит в наметалото си, да слушам дъжда и да зная…

Върнах се при своя микросвят и неговия тъмен каньон…

Земята се разтърси отново, този път без помощта на мълния или гръм. Продължи да потръпва. Подразних се, защото това накара моите близки и приятели да повишат разтревожено гласове. Да не говорим, че леките трусове разбудиха позабравения ми калифорнийски рефлекс, при това в момент, когато ми се искаше просто да си полежа и да се понаслаждавам на новопридобитото си познание.