Принц на Хаоса [bg]

— Тъй че все някой от двама ни трябва да я има. Но ти се опитваш да я отнемеш и от двамата.

— Да.

— Защо?

— Защото съм загрижен за нея. Тя има свои чувства, свои права. Вие я третирате като пионка.

— Не споря. Аз съм съгласен, че тя притежава своя самоличност, но едновременно с това се е превърнала в ключова фигура за Баланса.

— Тогава няма да я дам на никой от вас. Така всичко ще остане както досега. Тя вече няма да бъде част от играта ви.

— Мерлин, ти си по-важен за нас от нея, но това не ти дава правото да ми заповядваш. Ясен ли съм?

— Ясно ми е колко съм ти необходим — казах.

— Не мисля — отвърна той.

Чудех се колко ли е силен в действителност на това място. Струваше ми се очевидно, че му е било необходимо огромно количество енергия, за да създаде своите четири духа и да ги изпрати дотук, както и за да се появи след това лично. Дали имах някакви шансове срещу него, особено ако отворех всички канали на Колелцето? Никога досега не се бях опитвал да обединя енергийните източници, пръснати из Сенките. А ако го направех и след това се опитах да пренеса мълниеносно всички ни, още преди Лабиринтът да е реагирал? Обаче дали щях да успея да премина през преградата, която той би вдигнал, за да ни спре? И дори всичко това да се окажеше възможно, къде ли можех да се скрия?

И как ли би променил този мой ход отношението на Лабиринта към мен?

(… ако не те сссхруска нещо по-голямо, ела някоя вечер да ми разкажеш как ссса сссе развили събитията…)

По дяволите, какво бих могъл да загубя?

Отворих всички канали.

Онова, което последва, бих могъл да сравня само с бесен спринт, насред който пред мен изникна солидна тухлена стена.

Блъснах се в нея и изгубих съзнание.

Лежах върху гладка студена повърхност. В тялото ми се вихреше ужасно торнадо от вплетени една в друга сили. Добрах се до техния източник и ги овладях, така че инерцията, която бяха набрали, да не ми откъсне главата. После полека отворих очи.

Небето беше много синьо. Видях на метър-два от себе си чифт ботуши. Познах ги, бяха на Найда. Завъртях леко глава и установих, че все още са на краката й. Видях и Далт, който лежеше проснат няколко метра по-нататък.

Найда дишаше тежко. Моето Логрус-зрение ми показа една бледа червена светлинка, която припламваше заплашително около ръцете й.

Надигнах се на лакът и докато пропълзявах към нея, забелязах, че е застанала между мен Знака на Лабиринта, който се поклащаше във въздуха на около три метра от земята.

Гласът му прозвуча и за пръв път долових в него нещо като задоволство:

— Значи се каниш да го защитиш от мен?

— Да — отговори тя.

— Защо?

— Правя го от доста време и би било наистина жалко да се откажа точно сега, когато той наистина има нужда от мен.