Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #30
- Язык: болгарский
- Переводчик: de Cyrvool
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)». Краткое содержание книги:
— А така, убаво бре — говореше му Роб настанявайки го под пейката — А са само тука че ми седиш като добро лапе и нема да зяеш за бонбонки, оти иначе чичко Роб че ти дърпа ухото.
Уентуърт се изкикоти.
Тифани се втурна обратно към брега и се помъчи да изправи Роланд на крака. Той отвори очи и й хвърли замътнен поглед.
— К’о ста’а? — изломоти той — Ей, че странен сън…
И той пак си затвори очите и клюмна.
— Скачай в лодката! — извика му тя, влачейки го през прибоя.
— Кривънци! Да не земаме с нас и тоя непотребник? — възкликна Роб докато хващаше Роланд за панталоните и го премяташе в лодката.
— Разбира се! — метна се след него Тифани и тупна на дъното на лодката, тъкмо когато я подхванаха вълните. Веслата изскърцаха и зашляпаха и лодката се плъзна напред. Разтърси се още веднъж-два пъти, когато я удариха още вълни, след което запори през морето. Пиктситата си бяха яки. Въпреки че всяко гребло приличаше на бойно поле с всичките пиктсита висящи от него или накачулили се по него или на раменете на други пиктсита, всеки хванал каквото е успял да докопа, и двете весла почти се огъваха докато загребваха водата.
Тифани се поизправи и се постара да пренебрегне някак несигурното усещане в стомаха си.
— Карайте към фара! — разпореди се тя.
— Епа да, знам си — каза Роб Секигоопрай — Епа оно друго место тук нема! А па не’но личество светлина не обича — ухили се той — Убав сън, бе гос’жа. Нечеш ли да го зърнеш небето?
— Небе като небе — отвърна Тифани.
— Епа не е баш като небе — възрази Роб — Ха глей назаде.
Тифани се обърна. Небето беше синьо. Много синьо. Но високо над отдалечаващия се бряг се рееше огромна жълта ивица. Изглеждаше доста далече, разпростряла се на стотици мили. А посредата й бе надвиснал над света като цяла галактика и сиво-синкав заради далечината един спасителен пояс. По самата ивица бе изписано наопаки с букви по-големи от луната следното:
— Ние да не сме в опаковката? — попита Тифани.
— Епа да — отвърна Роб.
— Но морето изглежда толкова… реално. Солено и мокро и студено. Не е като някоя боя! Никога не съм сънувала морето солено, нито толкова студено!
— Епа тъй ли било? — кимна Роб — Епа оно е картинка отвънка, ма си е истинско отвътре. Ние, найш ли, отколе сме обиколили и изпокраднали секакви най-различни светове и от нас туй да найш: Вселената е бая по-сложна, отколкото мяза отвънка.
Тифани извади избелялата опаковка от джоба си и отново се взря в нея. И поясът и фарът си бяха на място. Но самия Весел Моряк го нямаше. А вместо него, толкова мъничка, че не беше по-голяма от точица на напечатаното море, имаше една малка гребна лодка.
Тя погледна нагоре. Там на небето, пред грамадния замъглен спасителен пояс бяха изникнали буреносни облаци, обширни, рунтави, кълбящи се и наближаващи.
— Не и отне много време да намери път дотук — промърмори Уилям.
— Така е — потвърди Тифани — но това е мой сън. Аз знам как върви той. Продължавайте да гребете!
Някои облаци се изтъркулиха над главите им и се спуснаха към морето. Сляха се с вълните като морски пръски наопаки. Заваля силно, толкова силно, че плътна мъгла се издигна над вълните.
— Това ли е то? — не повярва Тифани — Това ли е всичко, което може да направи?
— Епа съмневам се — каза Роб Секигоопрай — Налегнете ги греблата бре момци!
Лодката се втурна напред през дъжда прескачайки от един гребен на вълна на друг.
Но тогава, противно на всички нормални правила, морето им тръгна нанагорнище. Водата се надигаше нагоре и нагоре, а лодката беше отметена назад.
Нещо изплуваше. Нещо бяло разтваряше морето надве. Огромни водопади се изливаха от сияещото кубе растящо накъм бурното небе. То се издигаше все повече, но имаше още и още. По едно време изникна око. Съвсем малко в сравнение с грамаданската глава, то се завъртя и се прикова в малката лодчица.
— Леле, е тая чутура че е цел ден работа даже за Голем Йън — възхити се Роб Секигоопрай — Че и за утре че остане! Гребете ма момци!
— Този сън си е мой — каза Тифани, толкова спокойно колкото можеше — Това е рибата кит.
Да, но никога не съм сънувала миризмата, добави тя наум. Острата, плътна, изпълнила света миризма на сол и вода и риба и буря…
— К’во ли руча това? — поинтересува се Прост Уили.
— А, това го знам — рече Тифани докато лодката се мяташе в побеснялата вода — Китовете не са опасни, понеже ядат само съвсем ситни неща…
— Гребете като мълнии ма момци! — изкряска Роб Секигоопрай.
— Ма ти отде найш, че оно руча само дребни неща? — попита Прост Уили, когато рибата кит заотваря устата си.