Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Пиктситата се изсипаха на кея и завързаха лодката.

— Ми убаво, стигнааме — каза Роб Секигоопрай — Са само да му резнеме чутурата на тоя и прав ни път оттука…

— Недейте! — възрази Тифани.

— Ма он…

— Оставете го на мира. Просто… го оставете на мира, ясно? Не му е до нас. — А и той разбира от море, добави тя наум. Сигурно му е домъчняло за море. Ето защо сънят беше толкова реалистичен. Аз сама никога не го докарвах чак такъв.

Един рак изпълзя от прибоя до краката на сънтутника и засънува рачешките си сънища.

Изглежда сънтутникът се е изгубил в собствения си сън. Интересно, дали някога ще се събуди?

— В моя сън винаги се събуждам, когато стигна фара — обърна се тя към Фийгълите.

Пиктситата вдигнаха погледи към бяло-червената кула и като един Фийгъл си изтеглиха мечовете.

— Немаме и вера на неено ’личество — каза Роб — Она че те остави да си мислиш, че сичко ти е наред, ма га си отпуснеш гардо, она че ти скокне. Она че те чека зад вратнико, аре на бас. Требе първо нас да ни пуснеш.

Това не беше въпрос, а разпореждане. Тифани кимна и изгледа как Нак Мак Фийгъл се втурват през камънака към кулата. Останала самичка на кея, като изключим Уентуърт и безсъзнателния Роланд, тя извади жабока от джоба си.

— Или сънувам или съм на плаж — рече той — А жабите не могат да сънуват.

— В моя сън могат — възрази Тифани — А това е моят сън.

— Значи е изключително опасен сън! — каза неблагодарно жабокът.

— А, не. Много си е сладък — не се съгласи Тифани — Чудесен е. Виж как светлинките играят по вълните.

— А къде са табелите, предупреждаващи хората за опасност от удавяне? — оплака се жабокът — Няма спасителни пояси, нито заграждения против акули. А да виждам някъде квалифициран спасител? Опасявам се, че и такъв няма. Само да предположим, че някой…

— Стига де, това е морският бряг — прекъсна го Тифани — Какви бяха тези приказки?

— Аз… аз не знам. — запъна се жабокът — Може ли да ме оставиш на земята, ако обичаш. Че ще ме заболи глава.

Тифани го остави и той се навря в някакви водорасли. След малко се чу как яде нещо.

Морето беше спокойно.

Беше толкова мирно.

Точно като моментите, които всеки, който е с ума си, би заподозрял в нещо нередно.

Но нищо не се случваше. Последва още едно нищо, което също не се случваше. Уентуърт вдигна едно камъче и го лапна основавайки се на принципа, че всичко би могло да се окаже сладка.

Тогава изведнъж откъв фара се чуха шумове. Тифани чу приглушени викове и трясък, а веднъж дваж и шум от чупене на стъкло. По едно време нещо тежко като че изтрополи по витата стълба блъскайки се във всяко стъпало.

Вратата се отвори и Фийгълите излязоха. Изглеждаха удовлетворени.

— Нема проблема — обяви Роб Секигоопрай — Нема никой.