Целуната от сянката
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целуната от сянката». Краткое содержание книги:
Кралицата излезе, а веднага щом етикетът позволи, аз се втурнах навън, за да хвана самолета. Направо ми се виеше свят. Доколко откачена беше тази дама? Не само ме обвини, че се каня в най-скоро време да избягам с Ейдриън, но в същото време вярваше, че може да го сватоса с Лиса. Беше почти невъзможно да се определи кое е по-абсурдно.
Нямах търпение да разкажа на останалите какво се бе случило и да се посмея заедно с тях. Но докато се връщах към стаята си, за да си взема сака, размислих. И без това наоколо вече се носеха твърде много слухове за мен и Ейдриън; не смятах, че е разумно да разпалвам огъня. Освен това не мислех, че на Кристиан ще му е приятно да чуе за това. И без това не се чувстваше сигурен за връзката си с Лиса. А как щеше да се почувства, ако разбере, че кралицата крои планове да го отдалечи от любимата му?
Така че реших за известно време да запазя информацията само за себе си, което никак не беше лесно, защото, когато стигнах до стаята си. Лиса ме чакаше пред вратата.
— Здрасти — поздравих я. — Защо не си на самолета?
— Отложиха полета с няколко часа.
— О. — Внезапно ми се прииска час по-скоро да се прибера у дома.
— Какво искаше кралицата? — попита Лиса.
— Да ме поздрави — излъгах най-хладнокръвно. — За убийствата на стригоите. Не го очаквах, беше малко странно.
— Изобщо не е странно — възрази Лиса. — Това, което направи, беше удивително. Сигурна съм, че наистина е искала да те поздрави.
— Да, предполагам. И така, какво ще правим? Как ще запълним оставащите часове? — Очите й грееха от вълнение, усещах го и през връзката ни, а и исках да сменя темата на разговора.
— Ами… обмислих го. След като сме в кралския двор… не искаш ли да го разгледаме? Сигурно има и други неща, освен барове и кафенета. Струва ми се, че не е зле да го опознаем, след като ще живеем тук. А и имаме голям повод за празнуване.
Едва сега осъзнах какво ми казваше. Толкова бях погълната от процеса на Виктор, че бях пропуснат друго важно нещо: намирахме се в кралския двор, в центъра на върховната власт на мороите. Той беше голям почти колкото Академията и едва ли всичко се състоеше само от правителствени или бизнес сгради. Освен това Лиса беше права. Имаше защо да сме щастливи. Виктор беше осъден и изпратен в затвора. Тя бе получила страхотно предложение за колежа. Единствено предполагаемата ми връзка с Ейдриън помрачаваше донякъде светлата картина, но сега исках да забравя за това, а и вълнението на Лиса зарази и мен.
— Къде е Кристиан? — попитах.
— Върши някакви свои работи — отвърна тя. — Мислиш ли, че постоянно се нуждаем от присъствието му?
— Е, напоследък той обикновено е постоянното присъствие.
— Да — призна тя. — Но сега ми се иска да бъдем само двете.
Усетих какви чувства са подтикнали решението й. Краткият ни разговор, малко преди тя да отиде да се вили с кралицата, я бе изпълнил с носталгия по старите времена, когато бяхме само ние двете.
— Нямам възражения — заявих. — Какво можем да видим за три часа?
Лицето й се озари от дяволита усмивка.
— Най-важното.
Виждах, че си е наумила нещо специално, но се опитваше да го скрие. Не можеше да блокира напълно връзката ни, но се бе научила, че ако не мисли твърде усилено за определени неща, аз не мога да ги уловя лесно. Обичаше да си въобразява, че от време на време може да ме изненада, макар че никога не бе успявала да скрие от мен важен проблем.
Излязохме навън на студа и Лиса ме поведе. Отдалечи се от административните сгради и се насочи към други, разположени в по-отдалечения край на земите около кралския двор.
— Кралицата живее в първата сграда — обясни Лиса. — Не е точно дворец, но е най-близо до представата за такъв. Когато дворът е бил в Европа, мороите обикновено са живеели в замъци.
Намръщих се.
— Казваш го, сякаш е било готино.
— Каменни стени? Кули? Дори ти трябва да признаеш, че звучи вълнуващо.
— Да, но се обзалагам, че са имали скапан достъп до интернет.
Лиса поклати глава и се усмихна, но не удостои забележката ми с отговор. Минахме покрай други сгради, които бяха украсени с каменни орнаменти като останалите, но по строеж и стил ми напомняха на жилищни сгради с апартаменти. Лиса потвърди предположението ми.
— Това са къщите за тези, които живеят постоянно в двора.
Огледах ги и се запитах как ли изглеждат отвътре. После ме озари щастлива мисъл.
— Мислиш, че ще живеем тук?
Думите ми я свариха неподготвена, но след секунда се развълнува не по-малко от мен. На нея също й харесваше идеята да си имаме наше място, което да обзаведем по свой вкус. На мен би ми се понравила идеята Дмитрий да живее с нас, но в кралския двор той нямаше да бъде седем дни по двайсет и четири часа с нея. Аз също нямаше да бъда неотлъчно с нея. Дали щяха да ми позволят да живея с нея? Или това щеше да бъде още една възможност да ми покажат, че нямат нужда от мен?