Целуната от сянката
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Целуната от сянката». Краткое содержание книги:
Но с течение на годините някои жени дампири решили сами да отглеждат децата си. Не желаели да бъдат пазители, а вместо това се събирали да живеят в общности. Това е направила майката на Дмитрий. За тези жени се носят много грозни слухове, защото мъжете морои често ги посещават с надеждата да получат евтин секс. Дмитрий ми е казвал, че голяма част от тези истории са преувеличени и че повечето жени дампири съвсем не са толкова леснодостъпни. Слуховете се пораждат от факта, че тези жени почти винаги са самотни майки, които не поддържат контакт с бащите на децата си — и защото някои жени дампири позволяват на мороите да пият от кръвта им по време на секс. В нашата култура това се смята за извратено и мръсно нещо и има прякор за тези жени дампири, които не са пазители: кървави курви.
Но никога дори не съм си и представяла, че ще срещна мъж кървава курва.
Направо ми се зави свят от откритието.
— Повечето от момчетата, които не искат да бъдат пазители, просто бягат — заявих накрая. Макар и рядко, но се случваше. Тези типове бягаха от училищата за пазители и изчезваха, за да се скрият сред хората. Още едно позорно нещо.
— Аз не исках да се махна — заяви с нехаен глас Амброуз. — Нито пък исках да се бия със стригоите. Затова се занимавам с това.
Застанала до мен, Лиса беше смаяна. Кървавите курви се намираха на най-ниското стъпало в нашето общество. Да види една пред себе си — при това мъж — беше невероятно.
— И това е по-добре, отколкото да бъдеш пазител? — изумих се аз.
— Ами, да видим. Пазителите прекарват цялото си време наблюдавайки другите, рискувайки живота си, и носят скапани обувки. А аз? Имам страхотни обувки, в момента масажирам красиво момиче и спя във великолепно легло.
Намръщих се.
— Нека не обсъждаме къде спиш, става ли?
— А да даваш кръв не е толкова лошо, колкото смяташ. Аз не давам толкова много, колкото някой захранващ, но достатъчно, за да ми е готино.
— Да не говорим и за това — заявих. Никога нямаше да призная, че от опит знаех колко „готини“ са ухапванията на мороите.
— Добре. Но каквото и да казваш, животът ми е добър. — Усмихна ми се дяволито.
— Но другите не са ли… ами, искам да кажа, не са ли гадни с теб? Сигурно говорят разни неща…
— О, да — съгласи се той. — Ужасни неща. Наричали са ме с най-различни грозни имена. Но знаеш ли кои са най-злобни и жестоки? Другите дампири. Мороите не ме закачат.
— Защото те не разбират какво означава да си пазител, колко е важно… — Изведнъж с известно притеснение осъзнах, че говоря точно като майка си. — Дампирите са предопределени за това.
Амброуз се изправи, разкърши се, разкривайки пред очите ми мускулестите си гърди.
— Сигурна ли си? Искаш ли да разбереш какво наистина те очаква? Познавам някой, който може да ти каже.
— Амброуз, не го прави — изпъшка масажистката на Лиса. — Онази жена е луда.
— Тя е ясновидка, Ив.
— Не е ясновидка и не можеш да водиш принцеса Драгомир при нея.
— Самата кралица ходи за съвет при нея — възрази той.
— Това също е грешка — промърмори Ив.
Двете с Лиса се спогледахме. Заинтригува я думата ясновидка. На ясновидците и изобщо на всякакви гадатели обикновено се гледаше със същото недоверие, както и на призраците — само че двете с Лиса напоследък научихме, че ясновидските способности, които преди смятахме за фантазия, всъщност са част от духа. Надеждата, че може да се натъкне на друга личност, която използва духа, прониза като ток Лиса.
— С удоволствие ще се срещнем с тази ясновидка. Може ли да отидем при нея? Моля те? — Лиса погледна към часовника на стената. — Но по-скоро, защото трябва да хващаме самолет.
Ив смяташе, че това е чиста загуба на време, но Амброуз нямаше търпение да ни заведе. Сложихме си обувките и той ни поведе през помещението за масажи. Стаите в СПА центъра се намираха в истински лабиринт от коридори зад предния салон и ние много скоро се озовахме в друг лабиринт, който сякаш нямаше край.
— Тук няма никакви упътвания и табели — отбелязах, докато минавахме покрай затворените врати. — За какво са тези стаи?
— За всичко, за което хората биха желали да платят пари — отвърна водачът ни.
— Като например?
— Ах, Роуз. Толкова си непокварена.
Най-сетне стигнахме до една врата в дъното на коридора. Влязохме вътре и се озовахме в малка стая, в която имаше само едно бюро. Зад него се виждаше друга затворена врата. Жената морой зад бюрото вдигна глава и явно позна Амброуз. Той отиде при нея и двамата се впуснаха за кратко в приглушен спор, докато той се опитваше да я убеди да ни вкара.
Лиса се извърна към мен.
— Какво мислиш за всичко това? — попита ме тихо. Погледнах към Амброуз.