Убежище

Разказът му смекчи суровостта си, когато елфът стигна до времето, прекарано с баща му Закнафейн, неговия най-скъп приятел. Разбира се, най-щастливите спомени на Дризт бяха само кратка отсрочка, прелюдия към ужаса от смъртта на Закнафейн.

— Майка ми уби моят баща — обясни хладнокръвно Дризт, но болката му беше очевидна, — принесе го в жертва на Лот заради моите престъпления, после съживи трупа му и го изпрати след мен, за да ме убие, за да ме накаже заради това, че измених на семейството си и на Кралицата на Паяците.

Отне му малко време, за да поднови историята, но когато го направи, той отново говореше правдиво, дори разкриваше собствените си провали в онези дни на самота сред пустошта на Подземния мрак.

— Страхувах се, че ще загубя себе си и принципите си и ще стана примитивно, диво чудовище — каза той на границата на отчаянието. Но после емоционалната вълна, която беше самата му същност, се надигна отново и лицето му се озари от усмивка, докато си припомняше времето с Белвар, най-почитаният надзирател и Трак, печът, превърнат в клюнесто изчадие. Усмивката му беше кратка, защото разказът на Дризт неочаквано го отведе до мястото, където Трак падна убит от неживото чудовище на матрона Малис. Още един приятел бе умрял по негова вина. И съвсем навреме, щом елфът стигна до излизането си на Повърхността, над източните планини пукна зората. Сега Дризт подбираше думите си по-внимателно, защото не бе готов да разкрие трагедията с фермерското семейство от страх, че Монтолио ще го осъди и ще сложи край на новоизградената им връзка. Разумът на Дризт можеше и да му нашепва, че не той е убил фермерите, че дори е отмъстил за смъртта им, но вината е необяснимо чувство и елфът все още не можеше да намери думи да опише станалата трагедия.

Мъдрият и стар Монтолио имаше верни разузнавачи в целия район и знаеше, че Дризт крие нещо. Когато се срещнаха за пръв път, елфът бе споменал фермерското семейство, а и Монтолио бе чул за цял род, заклан в Малдобар. Той не бе повярвал дори за минута, че Дризт може да е участвал в това, но подозираше, че по някакъв начин е замесен в него. Все пак, той не го притисна. Дризт беше по-честен и много по-многословен, отколкото Монтолио бе очаквал и наемникът бе уверен, че елфът ще попълни очевидните празнини в разказа си, когато сам реши.

— Добър разказ — проговори накрая той. — За своите няколко десетилетия си преживял повече, отколкото други елфи за триста години. Но раните ти не са много и ще зараснат.