Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Антоан вярваше в успеха, лесния успех. Не вярваше нито в Бога, нито в Човека, той вярваше в себе си. Тонио Кортес Бляскавия. С пушка на хълбок, стъпил върху умъртвения хищник, увековечен с едно проблясване на светкавицата на фотоарапата. Колко пъти му повтарях да се изгражда търпеливо. Да не прескача етапите. Успехът се гради отвътре. Не се появява като с магическа пръчица. Ученето и изследванията ми дадоха възможност да напиша роман с жива, увлекателна реч, преизпълнен с хиляди детайли, които са докоснали умовете и сърцата на читателите. Душата е важна част. Душата на смирена, ерудирана, търпелива изследователка. Днешното общество не вярва в душата. Днешното общество не вярва в Бог, не вярва и в Човека. Премахна главните букви и пише всичко с малки, поражда отчаяние и горчивина у слабите, желание за бягство у останалите. Безсилни и тревожни, мъдрите се оттеглят, оставяйки лудите и алчните да си развяват байрака.
Да, но... защо да убива госпожа Бертие? Защото е била със същата шапка и той я е сбъркал с мен в тъмното? Би било възможно само ако се е върнал във Франция по-отдавна. Да ме е следил, шпионирал, да е проучил навиците ми.
Тя се заслуша в бълбукащата вода в чайника, която вря и кипя, докато щракна копчето за изключване, заля листенцата черен чай. Три минути и половина е задължително време за запарката, настоятелно обясняваше Шърли. За повече от три минути и половина става горчив, за по-малко - безвкусен. Важен е детайлът, детайлите винаги са от значение, не го забравяй, Жо.
Един детайл не е на място, съвсем малък детайл, който не се вписва. Детайл, който съм видяла, без да го видя. Тя отново повтори всичко. Антоан. Моят съпруг. Умрял на четирийсет и три години, кестенява коса, среден на ръст, средностатистически французин, с трийсет и девети номер обувки, жертва на внезапни и обилни изпотявания сред чужди хора, почитател на Жюлиен Льоперс, водещ на телевизионната игра „Въпроси за шампиони“, на руси мани-кюристки, на ловни лагери по време на африкански сафарита и на хищници, метнати във вид на кожи върху леглата. Мъжът ми продаваше карабини, при условие че няма да ги зарежда с патрони. Във фирмата го държаха заради любезното му поведение, отличните му маниери, умението да води разговор. Побъркала съм се. От снощи не мога да разсъждавам трезво.
Тя остана така замислена, обхванла парещия чайник с длани, Антоан не излизаше от ума й, после се сети за мъжа с червеното поло, затвореното око, белега...
Антоан не е убиец. Антоан е слабохарактерен, да, но не желае никому зло. Не съм героиня в полицейски роман, това си е моят живот. Трябва да се успокоя. Той е в Париж - може би; следи ме -възможно е; иска да влезе във връзка с мен, но не се осмелява. Не иска да звънне на вратата и да каже: „ето ме, тук съм“. Иска аз да направя първата крачка, да отида при него, да му предложа да го подслоня, да го нахраня, да му помогна. Както винаги съм го правила.
На перона на метрото...
Два влака се разминават.
Защо точно по линия № 6, по нейния обичаен маршрут? Тя си я обичаше, защото минаваше през цял Париж от единия край до другия, прелиташе над покривите. Подскачаше на височината на полусферичните капандури, открадваше частички от нечий живот. Оттук целувка, оттам част от бяла брада, жена, която разресва косата си, дете, което топи хляб в купичката с кафе с мляко. Линия, която си играе на прескочикобила, ту подскача над жилищните сгради, ту слиза надолу, виждам те, не те виждам, дълга земна змия, чудовище от парижкия Лох Нес. Обичаше влакът да се стрелва на спирките „Трокадеро“, „Паси“, а при хубаво време ходеше пеша до „Бир Хакейм“ - пресичаше моста. Прекосяваше малка квартална градинка, в която се целуваха влюбени, и Сена отразяваше целувките им в мътното огледало на водите си.
Тя се втурна в антрето да вземе картичката и прочете адреса. Беше техния, нямаше грешка. Настоящият им адрес. Написан от неговата ръка. Не драснат от някоя любезна пощенска служителка.
Той знае къде живеят.
Мъжът с червеното поло от метрото не се беше качил случайно на влака от линия №6. Беше я избрал, защото е бил сигурен, че ще я срещне един ден.
Не бързаше за никъде.